Земята кънтеше глухо под краката й. Скала и камък, полирани до блясък от вековете, през които са били изложени постоянно на въздействията на вятъра, слънцето и водата. Наоколо не се виждаше жива душа — сякаш тя бе съвсем самичка на този свят.
Амбър се олюля. Пръчката се изплъзна от отпуснатите и пръсти и отскочи настрани. Тя втренчи невиждащ поглед след нея. Дали да я вземе или не?
Поклати глава. Косата й бе паднала и й пречеше да вижда. Тя отметна глава.
— Още ли съм с всичкия си?
Гласът й отекна надалеч и Амбър се разсмя от странното му звучене.
— Май вече не!
Въздухът бе разцепен от гръмотевица. Вятърът я шибна в лицето и миг след това я обгърна бурята. Но вихрушката не носеше със себе си потоци от вода, а пясък. Тя приклекна и опита да прикрие лицето си с блузата. Ставаше все по-трудно да диша.
Бурята отмина бързо, сякаш нямаше търпение да прояви силата си някъде другаде. Амбър се озърна, докато плюеше пясъка. Песъчинките стържеха неприятно между зъбите й. Щеше да се разплаче, ако й беше останала поне малко излишна влага.
Намери пръчката и се подпря на нея. След това пое отново към хълма. Може би там щеше да открие вода. Когато изкачи билото, бе толкова отпаднала, че тупна по корем.
Малка рекичка се виеше в подножието от другата страна. Тя премигна невярващо. Виждаше зелени дръвчета, тучни поляни, сгушени в низината, сякаш търсеха там убежище. И още някой.
В първия момент съзря само униформата. На поляната се излежаваше човек, като че ли дремеше на слънце.
Кой, по дяволите, бе той?
Напрегна очи и изведнъж позна униформата. Беше Джек. Не можеше да сбърка тези дрехи.
Амбър се претърколи през билото и започна да се плъзга от другата страна. Изпъна крака под себе си и разпери ръце, за да намали скоростта. Реката се приближаваше, вече усещаше мириса й, въпреки че ноздрите й все още бяха пълни с пясък.
Битианецът с униформата се надигна. Отсреща й се усмихваше Всемогъщия Хусиах.
— Добре дошла, госпожице Амбър. Очаквах ви.
Тя преглътна едно ридание и го погледна. Рицарският мундир изглеждаше смешно върху мършавото му тяло. Зелените му очи блестяха.
— Махни се от мен!
Върховният жрец поклати глава.
— Животът на нашия свят е суров — произнесе той. — Не отказвайте помощ, без която можете да умрете.
— Не искам да живея. Аз убих човек!
Битианецът направи гримаса, която наподобяваше усмивка.
— Не, госпожице. От доста време ви следя. Положихте големи усилия да останете жива. И всичко това заради едно същество, което ви лъжеше.
Тя го погледна изненадано. Трудно й беше да се откъсне от изумрудените му очи.
— Лъжеше?
— Да, вас. И ако му позволите да живее, ще излъже и моите сънародници.
— Джек е жив?
— Наистина ли повярвахте, че сте му сторили нещо? Не. Вие го защитихте дори в момента, когато го ударихте.
— Как… откъде знаете?
Върховният жрец се приближи и се надвеси над нея, като лежеше свита на земята.
— Мислите ли, че щеше да ви прокуди, ако узнае, че сте тренирана да убивате?
Амбър изстена.
— Аз надникнах в ума му и зная отговора. Нямаше. Не ми е известно много за вашия свят, но мога да направя едно нещо. Мога да ви пречистя. Това е дарът, който ви предлагам.
Опита се да си припомни какво й бе разказвал Колин за Върховния жрец. Той не откъсваше поглед от нея, сякаш надничаше право в душата й.
— Можете ли… можете ли да премахнете онова, което ме кара да убивам?
Отново мъчителното подобие на усмивка.
— Разбира се, госпожице Амбър. Нали за това съм тук. Той протегна съсухрената си, покрита с татуировки ръка и я положи на челото й.
Хусиах наблюдаваше от входа на пещерата как преродената се размърдва в съня си. Разтърка с пръсти втория си чифт клепачи. Не претендираше, че познава тези създания, нито че може да ги разбира, но в това тук най-сетне бе открил инструмента, който търсеше.
Чуждопланетяните, които бяха дошли тук, можеха да подхранят надеждите на жадуващите за настъпването на Третата епоха. А след това щяха да ги прогонят. На изток Всемогъщия Сух-хе-лан бе повикал драките. Хусиах потрепери при мисълта за тези същества с твърди черупки. За разлика от Сух-хе-лан той бе успял да надзърне в умовете им и бе открил, че гледат на битианците само като на месо за пиршество. Не. Не искаше да има нищо общо с драките. Нито с тези същества, които пристигаха от далечни светове. Вслушваше се единствено в зова на Бога на всички. И мечтаеше в същия глас да се вслушат всички негови сънародници, вместо да полагат костите си в земята в безсмислени войни.