Хусиах чу тътена на земята. Излезе от пещерата и се изправи срещу вятъра, носещ мириса на приближаващата се буря. Заслуша се, сетне се извърна към преродената.
— Време е — заяви той.
— Време?
— Време за Светото изпитание, за което те подготвях. Последвай ме. — Двамата започнаха да се спускат към долината.
Дурл прочете разтревожено доклада на съгледвачите.
— Цялото убежище е било разрушено? Но какво е станало? — изпука неговият синтезатор, предавайки степента на гнева му.
Помощникът му се поклони върху предните си, лишени от хитинова обвивка крака.
— Съжалявам, посланик. От известно време нямахме връзка с тях — вниманието ни бе насочено как да разположим кораба на най-подходяща орбита и да го прикрием там. Когато възстановихме връзката, оказа се, че никой не отговаря. Пратихме съгледвачи, за да проверим какво е станало, и открихме, че убежището е разрушено.
— Не. Не. Ти ме уверяваше, че храмът е свещено място — че битианците няма да посмеят да го нападнат, независимо от последствията.
— Храмът все още е там, ваше великолепие. — Въпреки че помощникът се стараеше да запази самообладание, лицето му бе изкривено от уплаха.
— Това е истинско бедствие. То ще ни върне назад с години. — Дурл обърна гръб на своя подчинен.
— Намерихме само това на мястото — помощникът пропълзя напред, пусна един предмет на пода и бързо отстъпи.
Дурл се наведе и го вдигна. Фасетните му очи мигновено разпознаха емблемата на доминиона.
— Тези проклети Рицари! — хвърли ядно пластината към стената.
— Но как са разбрали?
— Няма значение. След като знаят това, лесно ще се досетят и за останалата част от плановете ни. Имаме само една възможност. — Дурл се изправи в целия си ръст. Въпреки че по принцип военната каста притежаваше по-едри и мускулести тела от останалите, Дурл бе доста внушителен. Плочите на маската му се преподредиха, и когато помощникът намери сили да вдигне очи към него, нададе уплашен вик и заотстъпва чевръсто назад.
Новините достигнаха „Раздвоен език“ почти със същата бързина, с която и останалите кътчета на Сасинал. Тед тъкмо уговаряше прекарването на поредната пратка с контрабандни стоки, когато дочу слуха. Двамата с търговеца оставиха полупразните шишета и се отправиха към доминионските казарми в Южния квартал.
На вратата ги спря строен младеж със светлосини очи.
— Капитан Сторм ли? — отвърна той в отговор на запитването им. — Излезе на патрулна обиколка.
— Не ми ги разправяй тези. Той ми обеща да ни прибере, когато удари часът, и трябва да ти кажа, че вече е ударил.
Младият мъж ги изгледа стреснато.
— За какво говорите?
— Отведи ме при твоя командир, приятелче. Нямам намерение да разправям тази история два пъти.
Роулинс помисли за миг, сетне ги поведе към Кевин.
Кевин седеше на отсрещния край на масата в заседателната зала и ги разглеждаше свъсено.
— Не разбирам защо смятате, че личните обещания на капитан Сторм обвързват и нас, независимо от повода, по който са били дадени — повдигна брадичка той, сякаш се опитваше да улови миризмата на двамата мъже, застанали от другата страна на масата. Би могъл. По лицата им се стичаше пот, а ръцете им видимо потреперваха.
— В такъв случай ще ви го кажа направо — когато тази прашна завеса се вдигне, зад нея ще се покаже армия от двайсет хиляди битианци.
— Битианците не се придвижват по време на пясъчна буря.
— Правилото не важи, когато става въпрос за нещо, свързано с древно пророчество.
— Какво например?
— Началото на края на Втората епоха и зората на Третата, възвестяваща края на света. И в двата случая ние с вас не бива да оставаме в града. — Тед преглътна уплашено, докато се чудеше как да убеди командира.
Кевин го погледна замислено. Сетне се обърна към Роулинс.
— Кога трябва да се върне капитан Сторм?
— Честно казано, закъснява. Доколкото ни е известно, озовал се е в покрайнините на една малка буря на север. — Но Роулинс премигна нервно и Кевин си даде сметка, че младият лейтенант е обезпокоен. Защо ли Сторм не се бе свързал с тях?