— Сссвети…
Колин се измъкна изпод него. Ребрата го боляха и расото му беше скъсано, но вплетените норцитови нишки бяха поели по-голямата част от удара. Състоянието на Роулинс беше доста тежко. Колин положи ръка на челото му.
— Не плачи, синко. Лежи спокойно.
И отново започна да се моли. Обръщаше се към оногова, комуто вярваше безрезервно, и го призоваваше да направи още едно чудо… само едно…
Роулинс започна да трепери, неспособен да овладее тремора на ръцете и краката си. Дори петите му се блъскаха в земята, а зъбите му тракаха шумно. Единственото топло място в тялото му беше коремът, откъдето бавно се изсипваха червата му. Кръвта продължаваше да се стича между пръстите му…
Той спря да се движи.
Колин остана надвесен над него, макар да усещаше, как топлината под ръката му бързо се разсейва. Едва успяваше да сдържа сълзите си.
Изведнъж Роулинс се раздвижи отново. Отвори очи и погледна нагоре.
— Преподобни?
— Лежи мирно. Сигурно си много слаб. Но няма да умреш. Ще пратя да повикат помощ. — Колин се изправи и едва сега почувства бремето на годините.
Момчето остана да лежи на земята, изглеждаше сякаш спи.
В посолството не бяха останали живи драки, които да сторят нещо лошо на Роулинс, и затова Колин не се поколеба да го остави. Трябваше час по-скоро да се върне при стената до Източната порта, за да спре Уинтън, преди да е осъществил налудничавия си замисъл. Докато бързаше по улицата, наложи се да използва цялата си воля, за да накара треперещите си крака да го слушат.
Унесен в сън, Роулинс така и не чу потракването на прокрадващите се към него хитинови крака. Дурл измъкна оръжието от кобура на поваления Рицар. Едва след това го огледа през фасетните си очи. Не се съмняваше, че чуждоземецът е прострелян смъртоносно и скоро ще издъхне. Той също се отправи към изхода.
Джек се изкатери на билото. Чуваше тежкото си дишане и — което бе по-неприятно — усещаше, че е подгизнал от пот. Малко след зазоряване вятърът утихна напълно, отнемайки силата на пясъчната буря. Той си свали шлема и го закачи на колана.
Долината, която се ширна пред краката му, се бе превърнала в океан от битианци. Джек започна да се спуска надолу по склона, като се питаше дали вижда мъртви или живи същества. Разтърка очи. Задните камери не работеха. Нямаше никаква представа какво се случва зад гърба му. Спря и се обърна.
Керван от пясъчни платноходки — почти до хоризонта. И стотици, може би хиляди туземци, които го следваха пешком.
— По дяволите! Трябваше да се досетя — промърмори Джек.
„Колин те накисна.“
— Може би. А може да идват насам за вода и припаси.
Фантом се изсмя, с дълбок, отекващ смях. Джек поглади уморено челото си.
„Поне не се опитват да ни нападнат. Както виждам, най-добре ще е да се отправим към Източната порта. Виж, тълпата в тази посока се е разтворила. Накрая с два кратки тласъка на реактивните двигатели ще прехвърлим стената.“
„Не ми изнасяй лекции по стратегия и тактика, кръвожадно привидение.“
„Слушам.“
„Ако искаш да ми бъдеш полезен, намери Амбър. Предполагам, че е някъде в множеството.“
Настъпи пауза, после:
„Амбър е втората фигура при вратата.“
— Какво? — Джек подскочи и хукна натам.
Битианците се отдръпваха от пътя му и Джек се движеше като лодка, пореща водата с носа си. Дори забрави колко тежък и непохватен може да е костюмът. Извика: „Амбър!“ и чу гласът му да отеква в стената.
Тя се надигна.
Беше Амбър и същевременно не приличаше на нея — той заби пети в песъчливата почва, втренчил поглед в прегърбеното, загърнато в наметало същество, което пристъпваше към него.
Цялото беше покрито с прахоляк. На ръст беше колкото Амбър. Би могло да е Амбър.
Джек също направи крачка към нея, докато зад гърба му се надигаше ропот, а насядалите битианци се изправяха.
— Амбър?
Тя отдръпна ръце от наметалото. Виждаше само очите й, всичко останало бе покрито с прах, косата й бе скрита под качулката, а кожата й бе цялата в татуировки.
Татуировки!
Негодникът я бе изрисувал така, както туземците украсяваха телата си на тази планета.
— Амбър!
Тя премигна, но в златистите й очи нямаше и следа от топлина.