Джек се изправи. Плъзна поглед нататък в браздата и едва сега забеляза между ниските храсти да се подава птиче гнездо. Комбайнът се приближаваше от тази посока, почти закрил с масивното си туловище хоризонта.
Джек се затича толкова бързо, че едва не си изгуби шапката. Беше му я дал брат му и сигурно щеше ужасно да му се скара. Наведе се надолу, разтвори листата и в същия миг от гнездото изскочи подплашена птица и запърха с криле право в лицето му. Момчето отстъпи назад, застана на няколко крачки от гнездото и се озърна. Подгизналата от пот риза бе прилепнала към гърба му. Около него се бе вдигнал прашен облак, който постепенно се разсейваше. Бумтежът на комбайна ставаше все по-силен и когато вдигна глава, Джек видя, че машината се приближава право към него.
Баща му бе твърде далеч, за да го чуе или види. Джек трябваше сам да спаси гнездото. Огледа за миг лъскавите черни и бели яйца. Майката, която продължаваше да пърха уплашено над главата му, щеше да се спусне всеки миг и да ги закрие с крилата си. Може би дори щеше да подхване своята малка игра, да се престори, че едно от крилата й е скършено, и да се опита да го отвлече настрани. Не че това щеше да спаси гнездото от комбайна.
Сянката на машината вече падаше и върху него. Джек посегна и смъкна шапката на брат си. Птичката продължаваше да се стрелка над главата му. Успя да зърне изплашените й лъскави очички.
Жалко, че баща му бе изключил обезопасителния блок на комбайна. Само хаби акумулаторите, бе казал. Кой би бил толкова глупав да застане пред приближаващ се комбайн?
Джек изтри с бързо движение стичащата се в очите му пот и се наведе напред. Птичката се гмурна край него. Почти усещаше жегата, която лъхаше от радиатора на комбайна. Замахна рязко с шапката и закри гнездото. Пъхна другата си ръка под него, повдигна го — само на сантиметри от въртящото се острие на комбайна, и хукна назад.
Не спря, докато не стигна ветроупорната преграда. Тук намери подходящо дърво, покатери се и нагласи гнездото на едно разклонение. Остави го там заедно с шапката и скочи обратно на земята.
Тревата беше избуяла и жилава, пожълтяла от слънцето и достатъчно гъста, за да омекоти падането му. Джек се излегна върху нея и едва сега почувства, че лактите му са ожулени. После вдигна очи към гнездото. Майката скоро щеше да го открие. Джек бе сигурен в това, познаваше достатъчно добре местната фауна, също както познаваше и фермата на баща си. И наистина, малко след това птичката се появи, запърха над гнездото и успя да избута шапката настрани. Джек си помисли, че ако сега брат му излезе от къщата и го види, може да си има неприятности.
Птичката огледа гнездото и явно остана доволна от новото му местонахождение. Джек се надигна, изтупа панталоните си от прахта, нахлузи шапката на главата и се отправи ухилен към къщи. Един чудесен ден…
Джек седна. Костюмът последва движението му.
„Не мога да го контролирам“ — оплака се Фантом.
— Разбирам те — отвърна Джек и си пое дъх. Брат му. Фермата. Баща му. Забравени спомени. Наведе глава и опря чело в хладното стъкло на визьора. Често го бяха спохождали кошмари с драки. Беше се срещал с тях като наемен войник. Знаеше какво бе необходимо, за да ги побеждава.
Надигна се. Ръкавиците му се свиха, следвайки движенията на ръцете. Девет пръста. Десет, от спомените за момчето. Дали наистина бе в опасност на сантиметри от онзи комбайн? Тогава се бе измъкнал, но при други обстоятелства бе изгубил единия си пръст. Като по команда усети сърбеж в зарасналия ръбец.
„Отново“ — обади се Фантом.
Искаше дай каже, че е свободна, но се боеше, че тя ще подуши миризмата на убиеца по ръцете му, и затова реши да изчака до сутринта, преди да й съобщи радостната вест, че подозренията към нея са отпаднали.
— Амбър — повика я. — Погледни ме.
Тя извърна лице. Използваше косата си, за да крие мислите, които не й даваха покой. Виждаше се само едно кафяво око.
Не знаеше как да продължи, затова прекоси стаята, коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. След това я погали нежно по главата. Лъхна го уханието на нейния парфюм. Тя го отблъсна решително.
Очите й срещнаха неговите.
— Ти ме обичаш — прошепна той и с изненада установи, че гласът му трепери.
Амбър поклати глава.
— Проклет да си, Джек. Колко време ти трябваше, за да го разбереш?