Юрек пълзи на четири крака из килията си. От устата му се стича кървава слюнка. Залита, забавя движенията си, свлича се безжизнено на пода и се вцепенява.
3
Андерш поглежда през дебелото бронирано прозорче на килията. От десетина минути насам Юрек Валтер лежи неподвижно на пода. Спазмите в мускулите му постепенно отшумяват и тялото му се отпуска напълно.
Роланд вади от джоба си ключ, пъха го в ключалката, но преди да го завърти, спира и пак надниква за всеки случай през прозорчето.
Накрая промърморва:
— Заповядай! Забавлявай се!
— Ами ако се събуди? — пита уплашено Андерш. — Какво правим тогава?
— Не трябва да се буди!
Главният лекар отключва и Андерш влиза. Вратата зад гърба му се хлопва и ключалката щраква. В килията вони на пот и на още нещо. Но какво? Да, остра миризма на оцет. Юрек Валтер лежи абсолютно неподвижно, дишането му е едва забележимо.
Макар да е наясно, че пациентът е в безсъзнание, Андерш се старае да се държи на разумна дистанция от него.
Акустиката в това помещение е странна, клаустрофобична, като че ли звуците следват движенията твърде бързо.
С всяка негова стъпка напред лекарската му престилка тихо прошумолява.
Дишането на Юрек става по-учестено.
Кранът на мивката капе.
Андерш стига до леглото, поглежда предпазливо към Юрек и коленичи. Докато се привежда и се опитва да надникне под монтираното към стената легло, с периферното си зрение забелязва, че Роланд го гледа напрегнато от другата страна на бронираното стъкло.
На пода няма нищо.
Андерш отново хвърля поглед към Юрек и ляга на пода. Не може да продължава да наблюдава затворника. Трябва да му обърне гръб, за да потърси ножа.
Под леглото не е особено светло. Около стената играят кълба прах.
Андерш не може да се отърве от усещането, че Юрек Валтер е отворил очи.
Вижда нещо втъкнато между дървените дъски на леглото и дюшека, но не е сигурен какво е.
Протяга ръка, но не успява да го достигне. Налага се да легне по гръб и да се пъхне право под леглото. Там е толкова тясно, че Андерш изобщо не може да обърне глава към пациента. Плъзга се още по-навътре. С всяко поемане на дъх рамката на неподвижното легло сякаш се впива в ребрата му. Пръстите му опипват всеки ръб и всяка пролука. Трябва да се издърпа още малко към стената. Коляното му се удря в една от дъските. Издухва кълбо прах от лицето си и продължава претърсването.
Внезапно в килията се чува някакво тупване. Но Андерш не може да се обърне и да погледне. Просто застива под леглото и се ослушва. Собственото му дишане обаче е толкова учестено, че не успява да различи никакъв друг звук.
Предпазливо протяга ръка, докосва търсения предмет с пръсти, опипва го и бръква малко по-навътре, за да го измъкне.
Юрек си е направил къс нож с добре наточено острие от парче стоманен перваз.
— Побързай! — подвиква Роланд Бролин откъм отвора във вратата.
Андерш се опитва да се измъкне изпод леглото и одрасква бузата си.
И после не може да помръдне ни напред, ни назад. Престилката му се е заклещила между дъските и няма начин да бъде измъкната.
Струва му се, че откъм мястото, където лежи Юрек, се чува тътрене на крака.
А може и да си въобразява.
Андерш дърпа с всички сили престилката си. Шевовете се опъват, но не се късат. В този момент той си дава сметка, че за да се освободи, ще се наложи да се плъзне за миг обратно назад.
— Какво правиш, за бога? — провиква се с треперещ глас Роланд.
Вратичката в отвора за наблюдение на килията се трясва, резето пада.
Андерш вижда, че един от джобовете на лекарската му престилка се е закачил за изскочила от дюшека пружина. Откача го бързо, затаява дъх и започва да се измъква. Обзема го нарастваща паника. Одрасква стомаха и коляното си, но се хваща здраво с една ръка за ръба на леглото и се плъзва навън.
Завърта се задъхано по корем и се изправя несигурно на крака, стиснал здраво ножа в едната си ръка.
Юрек лежи на една страна, с едно полуотворено насън око, невиждащо втренчено напред.
Андерш хуква към вратата. Среща тревожния поглед на шефа си през бронираното стъкло и се опитва да се усмихне, но не успява да скрие страха от гласа си, когато изрича:
— Отворете!
Но Роланд Бролин отваря само малката вратичка и казва:
— Първо ми дай ножа!