В седемнайсет часа и десет минути той напуска отделението по съдебна психиатрия и излиза навън. Отвъд стените на ярко осветените болнични помещения царят мрак и студ.
С ръце в джобовете на якето си, Андерш притичва по тротоара и се насочва към обширния паркинг пред главния вход на Льовенстрьомската болница. Сутринта, когато беше пристигнал, паркингът бе пълен с коли, но сега е почти празен.
Младият лекар забелязва някакво странно движение около колата си. Присвива очи и си дава сметка, че зад нея стои човек.
— Здравейте! — провиква се напрегнато и ускорява крачка.
Човекът се обръща и изтрива уста с ръка.
Роланд Бролин.
Андерш забавя малко и спокойно вади ключовете за колата си и приближава.
Роланд протяга лявата си ръка и изрича:
— Дай ми писмото! Нямаш представа в какво се забъркваш!
— Какво писмо? — поглежда го невинно Андерш.
— Писмото, което ти даде Юрек — не се предава Роланд. — Или бележката. Или късчето вестник. Или парчето картон.
— Аз намерих само ножа, който трябваше да бъде там.
— Ножът беше просто примамка — отвръща с присвити очи главният лекар. — Нали не си въобразяваш, че онзи ще си направи целия този труд за нищо, а?
Андерш поглежда към началника си, който пак плъзва ръка по горната си устна, за да изтрие избилата пот.
— Какво трябва да направим, ако пациентът иска да се срещне с адвокат? — пита накрая.
— Нищо — прошепва Роланд Бролин.
— Отправял ли е подобна молба към някого от вас досега?
— Не ми е известно. А лично аз не бих и го чул, защото винаги нося тапи за уши, когато ходя при него — отговаря с крива усмивка Роланд.
— Не разбирам обаче защо…
— Виж какво — прекъсва го началникът му, — нуждаеш се от тази работа, нали? Оценките ти от университета са ниски, имаш кредити, нямаш никакъв опит и никакви препоръки. Кой друг според теб ще те вземе, а?
— Свършихте ли?
— Длъжен си да ми предадеш писмото! — отсича Роланд през стиснати зъби.
— Нямаше никакво писмо!
Роланд впива за миг очи в неговите и накрая изрича бавно:
— Ако някога намериш в килията му писмо, ще ми го предадеш, без изобщо да го поглеждаш, ясен ли съм?
— Напълно — кимва Андерш и отключва вратата на колата си.
Отговорът като че ли поуспокоява началника му. Андерш влиза в колата, затръшва вратата и завърта ключа на стартера. Роланд му почуква по прозореца, но той не му обръща никакво внимание, включва колата на скорост и потегля. В огледалото си за задно виждане забелязва, че главният лекар на съдебната психиатрия не е мръднал от мястото си и не отлепя очи от него.
6
Андерш се прибира у дома, бързо затваря входната врата, заключва и слага веригата.
Долавя успокояващия глас на съпругата си откъм стаята на Агнес и се усмихва лекичко. Петра вече чете на дъщеря им „Островът на чайките“ на Астрид Линдгрен. Времето за приказки обикновено настъпваше в доста по-късен момент от традиционния вечерен ритуал — очевидно денят е бил много добър. Новата работа на Андерш беше дала възможност на съпругата му да работи по-малко часове и така да прекарва повече време с дъщеря им Агнес.
На пътеката в коридора около зимните ботушки на Агнес се е образувало мокро петно. Вълнената й шапка е захвърлена на пода пред скрина. Андерш се запътва към кухнята, оставя на масата бутилката шампанско, която е купил на връщане, после отива до прозореца и се заглежда в градината.
Размишлява за писмото на Юрек Валтер и вече не е сигурен какво трябва да направи.
Клоните на големия люляков храст драскат по прозореца. Андерш се вглежда в тъмното стъкло и вижда в него отражението на цялата кухня зад себе си. Скърцащите клони на люляка му напомнят, че трябва да отиде до килера и да вземе градинарските ножици.
— Изчакай още мъничко — чува гласа на Петра. — Първо трябва да стигнем до края.
Андерш влиза на пръсти в стаята на Агнес. Полилеят с принцеси на тавана е включен. Петра вдига очи от книгата и среща погледа му. Светлокестенявата й коса е вдигната на конска опашка, на ушите й се виждат обичайните обеци във форма на сърца. Агнес седи в скута й и непрекъснато повтаря, че всичко се е объркало и че трябва да започнат отначало частта за кучето.