Бащата се приближава до леглото, прикляква и казва:
— Здравей, съкровище!
Агнес му хвърля бърз поглед, но после извръща глава. Той я погалва по косата, втъква един непослушен кичур зад ухото й и се изправя.
— В хладилника има храна. Ако си гладен, стопли си — обажда се Петра. — Ще трябва да прочета наново цялата глава и едва тогава ще мога да дойда при теб.
— Всичко се обърка с това куче — промърморва Агнес, втренчена в пода.
Андерш се връща в кухнята, измъква от хладилника чинията с вечерята си и я оставя на плота до микровълновата печка.
Вади от задния джоб на дънките си писмото и си спомня как Юрек многократно беше повтарял, че е човешко същество.
Върху тънката хартия се виждат няколко изречения, изписани със ситен калиграфски почерк — очевидно почеркът на Юрек Валтер. В горния десен ъгъл е получателят на писмото — юридическа фирма в стокхолмския квартал Тенста. Юрек моли за правна помощ, за да разбере защо е бил осъден да лежи в строго охранявано психиатрично отделение. Иска да знае дали е възможно присъдата му да бъде преразгледана.
Андерш усеща, че изведнъж го обзема неясно безпокойство. Не може да определи причината, но осъзнава, че има нещо твърде странно в тона на писмото — изключително прецизния подбор на думи — от една страна, и правописните грешки, говорещи за наличие на дислексия — от друга.
Докато върви към кабинета си, в главата му продължават да кънтят думите на Юрек. Изважда чист плик, преписва адреса от писмото, поставя листа в плика и залепва марка.
Излиза от къщата си в студения мрак и поема направо през поляната към пощенската кутия на площада. След като пуска писмото, спира за момент и се заглежда в колите на кръговото кръстовище. После се насочва обратно към дома си.
Заскрежената трева около къщата му се люлее под напора на вятъра като развълнувано море. Внезапно от нея изскача заек и се насочва с подскоци към задния двор.
Андерш отваря портичката и поглежда към прозореца на кухнята. Къщата внезапно заприличва на кукленска — всичко е осветено и открито. Вижда се дори коридорът, включително синята картина, която винаги си виси там.
Вратата към тяхната спалня е отворена. В средата на пода се мъдри прахосмукачката, чийто кабел е все още включен в контакта на стената.
Изведнъж Андерш долавя някакво движение и се ококорва слисано. В спалнята има някой. И този някой стои точно до леглото им.
В мига, в който прави крачка да се втурне към къщата, Андерш си дава сметка, че човекът всъщност стои в задния двор и просто се вижда през прозореца, гледащ натам.
Андерш хуква по застланата с плочи пътека. Минава покрай слънчевия часовник, завива и се насочва към задния двор.
Човекът сигурно е усетил приближаването му, защото вече бяга. Андерш го чува как си проправя със сила път през люляковите храсти. Хуква след него и разтваря клоните в опит да разгледа по-добре натрапника. Но мракът отдавна е погълнал всеки силует.
7
Обгърнат от непрогледен мрак, Микаел усеща как Пясъчния човек издухва своя кошмарен прах в стаята. Той отдавна се е научил, че няма никакъв смисъл да задържа дъха си — реши ли Пясъчния човек да приспи децата, никое не може да му се измъкне.
Микаел е напълно наясно, че съвсем скоро клепките му ще натежат — толкова, че няма да може да държи очите си отворени. Знае, че е най-добре да легне на дюшека и да се слее с мрака наоколо.
Някога мама разказваше и за дъщерята на Пясъчния човек — механичното момиче Олимпия. Тя се промъквала в стаите на децата, след като заспят, и придърпвала завивките над раменете им, за да не настинат.
Микаел се отпуска на стената. Браздите в бетона се впиват в гърба му. Ситният пясък нахлува като мъгла. Все по-трудно му е да диша.
Закашля се. Облизва пресъхналите си и вече безчувствени устни. Клепките му все повече натежават.
Сега цялото семейство се люлее на хамака. Светлината на лятото струи през листата на люляковата беседка. Ръждясалите болтове проскърцват.
Микаел се усмихва широко.
Люлеят се все по-високо и по-високо. Мама се опитва да ги задържи, но татко все ги засилва. Удрят се в масичката пред тях и чашите с ягодов сок звънват.
Хамакът се залюлява назад и татко се разсмива, и вдига високо ръце, сякаш се намира във влакче на ужасите.
Главата на Микаел клюмва. Той отваря рязко очи в мрака, свлича се настрани и отпуска глава о студената стена. Обърнал се е към дюшека с намерението да легне, преди сънят окончателно да го е победил, когато коленете му внезапно поддават.