„Ще почакам, докато се върне Хайме.“
— Свършвайте — каза Ампаро.
Меган се обърна и се върна в спалнята. Мислеше си за Феликс. Той изглеждаше толкова дружелюбен и сърдечен. Той бе задавал толкова въпроси, но сега тази проява на дружелюбност придобиваше друго значение. Брадатият мъж търсеше информация, която да предаде на полковник Акока. Животът им беше в опасност.
„Ампаро може да се нуждае от помощ“ — помисли Меган. Отправи се към хола, но се спря.
Чу глас, който казваше:
— Хайме току-що излезе. Ще бъде сам на една пейка на главния площад. Дегизиран е с перука и мустаци. Вашите хора няма да имат проблем да го хванат.
Меган замръзна на място.
— Той отива пеша, така че ще му отнеме петнадесет минути, за да стигне там.
Меган слушаше с растящ ужас.
— Не забравяйте нашата уговорка, полковник — каза Ампаро по телефона. — Обещахте да не го убивате.
Меган се върна в хола. Беше шокирана. Значи Ампаро е предателят. И бе изпратила Хайме в капан.
Отстъпвайки тихо, така че да не я чуе Ампаро, Меган се обърна и изтича през задната врата. Нямаше представа как ще помогне на Хайме. Знаеше само, че трябва да направи нещо. Излезе през вратата на двора и тръгна по улицата, движейки се колкото е възможно по-бързо, без да привлича внимание. Отправи се към центъра на селото.
„Моля те, Господи. Нека стигна навреме“ — молеше се Меган.
Разходката до селския площад бе приятна. Над страничните улици се извисяваха дървета, но Хайме не обръщаше внимание на това, което го заобикаляше. Мислеше си за Феликс. Той бе за него като брат. Беше му се доверил напълно. Какво го бе превърнало в предател, който подхвърля живота им в опасност? Може би пратеникът на Пако ще даде отговора.
„Защо Пако не можеше да го съобщи по телефона?“ — питаше се Хайме.
Наближаваше селския площад. В средата на площада имаше фонтан, заобиколен от дървета и пръснати по земята клони. Деца играеха на гоненица. Двама старци играеха с топки. На пейките стояха пет-шест души, наслаждавайки се на слънцето, четейки, дремейки или хранейки гълъбите. Хайме пресече улицата, движейки се бавно по алеята и седна на една от пейките. Погледна часовника си точно когато часовникът на кулата започна да бие дванадесет часа.
„Хората на Пако трябва да идват“ — помисли той.
С крайчеца на окото си Хайме забеляза полицейска кола да се приближава на отсрещния край на площада. Погледна в другата посока. Втора полицейска кола се приближи. От нея излязоха полицаи, които тръгнаха към парка. Сърцето му заби бързо. Беше капан. Но кой го е поставил? Пако, който е предал съобщението, или Ампаро, която му го съобщи? Тя го бе пратила в парка. Но защо? Защо?
Нямаше време да мисли за това сега. Трябваше да избяга. Но Хайме знаеше, че в момента, в който се опита да побегне, ще го застрелят. Можеше да се опита да ги заблуди, но те знаеха, че той е там.
„Трябва да измисля нещо. Бързо!“
Меган наближаваше парка. Когато стигна в края му, го обхвана с един поглед. Видя Хайме, седнал на пейка, и полицаите, които се приближаваха от двете страни на парка.
Умът й работеше трескаво. За Хайме нямаше изход. Тя минаваше покрай една зарзаватчийница. Пред нея вървеше жена, която буташе детска количка. Жената се спря, остави количката до стената на магазина и влезе вътре. Без да се колебае нито секунда, Меган хвана дръжката на количката и се отправи към парка.
Сега полицаите вървяха покрай пейките и разпитваха хората, които бяха седнали. Меган си проправи път покрай полицаите и се приближи до Хайме, бутайки пред себе си детската количка.
Тя извика:
— Света Богородице! Ето къде си бил, Мануел! Търсих те навсякъде. Омръзна ми вече. Обеща да боядисаш къщата тази сутрин, и си седнал в парка като милионер. Майка ми беше права. Ти си мързеливец. Въобще не трябваше да се омъжвам за теб.
На Хайме му беше достатъчна част от секундата. Той се изправи на крака.
— Майка ти е специалист по мързеливците. Тя се е омъжила за такъв. Ако беше…
— За кого говориш? Ако не беше майка ми, бебето ни щеше да умре от глад. Ти не носиш никакъв хляб вкъщи…
Полицаите се бяха спрели, следейки спора.
— Ако това беше моя жена — промърмори един от тях, — бих я върнал на майка й.
— До гуша ми дойде от тебе, жено — изрева Хайме. — Предупредих те вече. Когато се върнем вкъщи, ще ти дам да се разбереш.
— Браво на него — каза един от полицаите.
Хайме и Меган излязоха от парка, карайки се шумно, като бутаха пред себе си детската количка. Полицаите отново насочиха вниманието си към мъжете, седящи по пейките.