В стаята влезе ординарец.
— Извинете ме, полковник. Тук има един американец, който иска да говори с вас.
— Нямам време сега.
— Да, полковник. — Ординарецът се поколеба. — Казва, че се отнася за една от монахините.
— О? Американец ли казахте?
— Да, полковник.
— Изпратете го.
Момент по-късно Алън Тъкър бе въведен в стаята.
— Съжалявам, че ви безпокоя, полковник. Казвам се Алън Тъкър. Надявам се, че можете да ми помогнете.
— Да? Как, мистър Тъкър?
— Разбрах, че търсите една от монахините от Цистерцианския манастир — сестра Меган.
Полковникът се облегна назад в стола си, разглеждайки американеца.
— Какво ви засяга това?
— Аз също я търся. Много е важно да я открия.
„Интересно — помисли полковник Акока. — Защо е толкова важно за този американец да открие една монахиня?“
— Имате ли представа къде може да бъде тя?
— Не. Вестниците…
„Отново проклетата преса.“
— Може би ще ми кажете защо я търсите?
— Страхувам се, че не мога да обсъждам това.
— Тогава аз се страхувам, че не мога да ви помогна.
— Полковник… бихте ли ме информирали, ако я откриете?
Акока му отправи безизразна усмивка.
— Ще ви информирам.
Цялата сутрин следеше бягството на монахините. Пресата бе отразила измъкването на Хайме Миро и една от монахините във Виториа.
„Значи те са се отправили на север — помисли Алън Тъкър. — Най-добрата им възможност да се измъкнат от страната е вероятно Сан Себастиан. Ще трябва да се добера до нея. — Усещаше, че има проблеми с Елън Скот. — Лошо се справих с това — помисли си той. — Мога да компенсирам, като й доведа Меган.“
Приготви се да телефонира на Елън Скот.
Цирк „Жапон“ се помещаваше в огромна палатка в покрайнините на Логроньо. Десет минути преди началото на представлението палатката бе изпълнена. Меган, Хайме, Ампаро и Феликс си проправиха път през тълпата до своите запазени места. До Хайме имаше две празни места. Той погледна местата и каза:
— Нещо не е в ред. Рикардо и сестра Грасиела трябваше да бъдат тук. — Той се обърна към Ампаро: — Ти ли…?
— Не. Кълна се. Не зная нищо за това.
Светлините бяха намалени и представлението започна. Тълпата изрева и те се обърнаха към арената. Един велосипедист обикаляше в кръг, докато въртеше педалите, на рамото му скочи акробат. После, един по един изскочиха други артисти и се накачиха встрани и отзад на велосипеда, докато той се скри от погледа. Публиката аплодираше.
Последва номер с дресирана мечка, а след това с играч на въже. Публиката изпитваше огромно удоволствие от представлението. Но Хайме и другите бяха твърде нервни, за да му обръщат внимание. Времето минаваше.
— Ще почакаме още петнадесет минути — реши Хайме. — Ако не дойдат дотогава…
Чу се глас:
— Извинете… свободни ли са тези места?
Хайме погледна и видя Рикардо и Грасиела. Ухили се и каза:
— Да. Моля, заповядайте. — А след това шепнешком с облекчение: — Дяволски се радвам, че ви виждам.
Рикардо кимна към Меган, Ампаро и Феликс се огледа.
— Къде са другите?
— Не си ли чел вестниците?
— Вестници? Не. Бяхме в планината.
— Имам лоши новини — каза Хайме. — Рубио е в една затворническа болница.
Рикардо го погледна втренчено.
— Как…?
— Бил е намушкан с нож в един бар. Полицията го е хванала.
— По дяволите! — Рикардо замълча за момент, след това въздъхна: — Ще трябва да го измъкнем оттам, нали?
— Такъв е планът ми — съгласи се Хайме.
— Къде е сестра Лучия? — попита Грасиела. — А сестра Тереза?
Отговори Меган.
— Сестра Лучия е била арестувана. Била е… търсена е била за убийство. Сестра Тереза е мъртва.
Грасиела се прекръсти.
— О, Господи!
На арената един клоун ходеше по въже, като носеше пудели във всяка ръка и две сиамски котки в огромните си джобове. Кучетата се опитваха да хванат котките, при което въжето силно се люлееше. Публиката ревеше. Трудно беше да се чуе нещо от шума на тълпата. Меган и Грасиела имаха да си кажат толкова много неща. Почти едновременно те започнаха да говорят на езика с жестове от манастира. Другите ги гледаха изумени.
„Рикардо и аз ще се женим…“
„Това е чудесно…“
„Какво става с тебе…“
Меган започна да отговаря и разбра, че няма знаци, с които да предаде нещата, които искаше да каже. Това трябваше да почака.
— Да тръгваме — каза Хайме. — Отвън ни чака закрита кола, която ще ни закара до Мендавиа. Ще оставим сестрите там и ще продължим.
Тръгнаха по пътеката, като Хайме държеше Ампаро за ръката.
Когато излязоха на паркинга, Рикардо каза: