Феликс каза:
— По дяволите! Мислех, че ти…
— Дадох й хапчета за сън. Те щяха да я държат в безсъзнание, докато пресечем границата.
— Кучка!
Полковник Акока се приближи до Хайме.
— Свърши се. — Обърна се към един от хората си. — Обезоръжете ги.
Феликс и Рикардо гледаха към Хайме, очаквайки указания, готови да го последват. Хайме поклати глава. Неохотно подаде пистолета си и Феликс и Рикардо направиха същото.
— Какво ще правите с нас? — попита Хайме.
Няколко минувачи се спряха да наблюдават какво става.
Полковник Акока отговори рязко:
— Ще закарам вас и вашата банда убийци в Мадрид. Ще ви осъдим справедливо с военен съд и след това ще ви обесим. Ако можех, бих ви обесил тук сега.
— Пуснете сестрите — каза Хайме. — Те нямаха нищо общо с нас.
— Те са съучастници. Виновни са толкова, колкото и вие.
Полковник Акока се обърна и даде сигнал. Войниците направиха знак на растящата тълпа от зрители да се отстранят, за да пропуснат три военни камиона.
— Вие и вашите помощници ще пътувате в средния камион — обясни полковникът на Хайме. — Хората ми ще бъдат пред вас и зад вас. Ако някой от вас предприеме едно погрешно действие, те имат заповед да убият всички ви. Разбирате ли?
Хайме кимна.
Полковник Акока се изплю в лицето на Хайме.
— Добре. В камиона!
От нарасналата тълпа се чу сърдито мърморене.
Ампаро наблюдаваше безучастно от входа как Хайме, Меган, Грасиела, Рикардо и Феликс се качват в камиона, заобиколени от войници с автомати.
Полковник Состело се приближи до шофьора на първия камион.
— Ще пътуваме директно за Мадрид. Никакви спирки по пътя.
— Да, полковник.
До този момент много хора се бяха събрали в двата края на улицата, наблюдавайки какво става. Полковник Акока понечи да се качи в първия камион. Той извика на тези пред камиона:
— Освободете пътя.
От страничните улици почнаха да прииждат още хора.
— Разпръсквайте се — заповяда Акока. — Освободете пътя.
А те продължаваха да идват, мъже с широките баски барети. Сякаш се отзоваваха на някакъв невидим сигнал.
„Хайме Миро е в опасност.“
Идваха от магазини и къщи. Домакини оставяха работата си и излизаха на улицата. Собственици на магазини, които се канеха да почват работа, чуха новината и бързаха към хотела. Идваха нови и нови. Художници, водопроводчици, лекари, механици, продавачи и ученици, много от които носеха пистолети и пушки, брадви и коси. Бяха баски и това беше родината им. Почна се с няколко, след това стотина, а след минути се бяха събрали повече от хиляда, които изпълваха тротоарите и улиците. Бяха заобиколили напълно военните камиони. Мълчаха многозначително.
Полковник Акока гледаше огромната тълпа ужасен. Изкрещя:
— Махайте се всички от пътя или ще стреляме.
Хайме извика.
— Не бих ви посъветвал да правите това. Тези хора ви мразят за това, което се опитвате да им сторите. Една дума от моя страна и те ще разкъсат на парчета вас и хората ви. Забравяте едно нещо, полковник. Сан Себастиан е баски град. Това е мой град. — Той се обърна към групата си. — Да се махаме оттук.
Хайме помогна на Меган да слезе от камиона, последваха ги и другите. Акока гледаше безпомощно с изкривено от ярост лице.
Тълпата чакаше, враждебна и безмълвна. Хайме се приближи до полковника.
— Вземайте камионите си и се връщайте в Мадрид.
Акока погледна към огромната тълпа.
— Аз… няма да ви се размине, Миро.
— Вече ми се размина. А сега се махайте. — Той се изплю в лицето на Акока.
Полковникът го изгледа продължително с убийствен поглед.
„Това не може да свърши по този начин — помисли той отчаяно. — Бях толкова близо до успеха. Беше като шахмат.“
Но той знаеше, че това беше по-лошо от поражение за него. Беше смъртна присъда. ОПУС МУНДО щяха да го чакат в Мадрид. Той погледна към морето от хора, което го заобикаляше. Нямаше никакъв избор.
Обърна се към шофьора със задавен от ярост глас:
— Изтегляме се.
Тълпата отстъпи, наблюдавайки как войниците се качват в камионите. След малко камионите потеглиха по улицата и тълпата започна да ликува. Започна се като поздрав към Хайме Миро и прерасна в буря от тържествуващи възгласи за тяхната свобода, борбата им срещу тиранията и близката им победа. Улиците гърмяха от радостните викове на тълпата.
Двама юноши крещяха до пресипване. Единият от тях се обърна към другия:
— Да се запишем в ETA.
Възрастна двойка се държаха за ръце и жената каза:
— Сега може би ще ни върнат фермата.