В съня си Бетина чу един глас да казва:
„Трябва да изгасиш огъня.“
Тя седна в леглото, напълно разбудена, с туптящо сърце. Отново бе невъзможно да заспи пак. Облече пеньоар и чехли и отиде в хола. Никакъв дим. Никакъв огън. Отвори спалнята на родителите си. Там всичко бе нормално. Нямаше огън и в стаята на братчето й. Слезе по стълбите и надниква във всяка стая. Нямаше никакви признаци за пожар.
„Аз съм идиот — помисли Бетина. — Това е само сън.“
Тя се върна отново в леглото си точно в момента, в който къщата бе разтърсена от експлозия. Тя и семейството й избягаха и пожарникарите успяха да изгасят огъня.
— Започнал е в мазето — обясни един пожарникар. — Експлодирал е бойлерът.
Следващият инцидент се случи след три седмици. Този път не бе сън.
Бетина стоеше на верандата, четейки, когато видя един непознат, минаващ през двора. Той я погледна и в този момент тя почувства злост, която почти осезаемо се излъчваше от него. След това той се обърна и изчезна.
Бетина не можеше да го изтрие от съзнанието си.
Три дни по-късно тя бе в едно обществено здание, чакайки асансьора. Вратата му се отвори тя се канеше да влезе, когато погледът й попадна върху оператора на асансьора. Това бе същият човек, когото бе видяла в двора си. Отстъпи назад уплашена. Вратата се затвори и асансьорът тръгна нагоре. Секунди по-късно той падна, убивайки всички, които бяха в него.
Следващата неделя Бетина отиде в църква.
„Мили Боже, не зная какво става и съм уплашена. Моля те, напътствай ме и ми кажи какво да правя.“
Отговорът дойде същата вечер, докато Бетина спеше. Гласът произнесе една дума: „Посвещаване.“
Тя мисли за това през цялата нощ и сутринта отиде да говори със свещеника.
Той слушаше внимателно това, което тя му разказваше.
— А, вие сте една от щастливите. Била сте избрана.
— Избрана за какво?
— Искате ли да посветите живота си на Бога, мое дете?
— Аз… не зная. Страхувам се.
Но в крайна сметка тя влезе в манастира.
„Избрах правилния път — помисли преподобната майка Бетина, — защото никога преди не съм познавала толкова много щастие.“
А сега тук бе това измъчено дете, което казваше: „Страхувам се.“
Преподобната майка Бетина взе ръката на Грасиела.
— Не бързай, Грасиела. Бог няма да си отиде. Помисли си и когато се върнеш, ще го обсъждаме.
Но за какво имаше да се мисли?
„Няма къде другаде да отида — помисли Грасиела. А тишината бе добре дошла. — Наслушах се на твърде много ужасни звуци.“
Тя погледна преподобната майка и каза:
— Ще приема с готовност тишината.
Това се бе случило преди седемнадесет години и оттогава за пръв път Грасиела бе намерила покой. Животът й бе посветен на Бога. Миналото вече не й принадлежеше. Бяха й простени ужасите с които бе израснала. Тя бе Христова невяста и в края на живота си щеше да отиде при него.
С течение на годините, прекарани в дълбока тишина, въпреки случайните кошмари, ужасните звуци в главата й постепенно избледняха.
Сестра Грасиела бе определена да работи в градината, като се грижи за малките небесни дъги на божието чудо. Тя никога не се насищаше на тяхното великолепие. Стените на манастира се издигаха високо над нея от всички страни като каменна планина, но Грасиела никога не чувстваше, че я ограничават. Те я пазеха от ужасния свят отвън, свят, който тя не искаше да види никога повече.
Животът в манастира бе ведър и спокоен. Но сега изведнъж нейните ужасни кошмари се бяха превърнали в действителност. Нейният свят бе нападнат от варвари. Те я бяха изгонили от убежището й, навън в света, който бе отрекла завинаги. И нейните грехове се връщаха, изпълвайки я с ужас. Мавърът се бе върнал. Чувстваше горещия му дъх в лицето си. Борейки се с него, Грасиела отвори очи и видя монаха над себе си, който се опитваше да поникне в нея. Той й казваше:
— Престани да се съпротивляваш, сестро. Ще ти достави удоволствие!
— Мамо — извика силно Грасиела. — Мамо! Помогни ми!
ГЛАВА СЕДМА
Лучия Кармине се чувстваше чудесно, докато вървеше по улицата с Меган и Тереза. Великолепно бе да носи отново женски дрехи и да чува шепота на коприната, галеща кожата й. Погледна към другите. Тя вървяха нервно, несвикнали с новите си дрехи, стеснявайки се от полите и чорапите си.
„Изглеждат като че ли са пуснати от друга планета. Те със сигурност не принадлежат на тази — помисли Лучия. — Със същия ефект биха носили надписи, гласящи: «Хванете ме».“
Сестра Тереза се чувстваше най-неудобно от трите. Тридесетте години в манастира бяха насадили дълбоко в нея чувство на скромност, сега уязвено от събитията, които й се струпаха. Светът, към който някога бе принадлежала, сега й се струваше нереален. Реален бе манастирът и тя копнееше да се върне зад окрилящите му стени.