Меган усещаше, че мъжете я гледат, докато вървеше по улицата, и се изчервяваше. Бе живяла в женски свят толкова дълго, че бе забравила какво е да видиш мъж, да не говорим за това да получиш усмивка. Беше неловко, неприлично… вълнуващо. Мъжете пораждаха в нея чувства, които отдавна бе потиснала. За първи път от години осъзнаваше своята женственост.
Минаваха отново покрай същия бар и музиката гърмеше на улицата. Как я бе нарекъл монах Карильо? „Рокендрол. Много популярен сред младите.“ Нещо я притесняваше и изведнъж Меган се сети какво е. Когато минаваха покрай киното, монахът бе казал:
„Недостойно е, че на кината се разрешава да показват такива неща в днешно време. Този филм е чиста порнография. Най-интимните действия са изложени на показ.“
Сърцето на Меган започна да бие по-бързо. Ако монах Карильо е бил затворен в манастир през последните двадесет години, как би могъл да знае за рокмузиката или какво има във филма? Имаше нещо ужасно нередно.
Тя се обърна към Лучия и Тереза и каза разтревожена:
— Трябва да се върнем в магазина.
Видяха как Меган се обърна и побягна обратно и тогава бързо я последваха.
Грасиела беше на пода, борейки се отчаяно да се освободи, като го блъскаше и драскаше.
— Дявол да те вземе! Стой мирно! — той бе започнал да се задъхва.
Чу звук и погледна нагоре. Видя тока на обувка, замахваща към главата му и това бе последното нещо, което осъзна.
Меган вдигна треперещата Грасиела и я задържа в ръцете си.
— Шшт. Всичко е наред. Повече няма да те безпокои.
Минаха няколко минути, преди Грасиела да може да говори.
— Той… той… вината не беше моя този път — каза тя умолително.
Лучия и Тереза бяха влезли в магазина. Лучия преоцени ситуацията с един поглед.
— Мръсник!
Тя погледна към полуголия мъж, лежащ на пода в безсъзнание. Докато другите гледаха, Лучия грабна някакви колани от ъгъла и завърза здраво ръцете на Мигуел Карильо зад гърба му.
— Завържете краката му — каза тя на Меган.
Меган се хвана за работа.
Накрая Лучия се изправи доволна.
— Готово. Когато отворят магазина след обяд, може да им обясни какво е правил вътре. — Тя погледна внимателно Грасиела. — Добре ли си?
— Аз… аз… да — тя се опита да се усмихне.
— Трябва веднага да се махаме оттук — каза Меган. — Обличай се. Бързо!
Когато бяха готови за тръгване, Лучия каза:
— Почакайте за момент.
Приближи се до касата и завъртя ключа. В нея имаше банкноти от няколкостотин песети. Тя ги събра, взе едно портмоне от изложените и сложи парите вътре. Видя неодобрителното изражение на Тереза.
— Нека погледнем от тази страна, сестро — каза тя. — Ако Бог не желаеше да получим парите, не би ги поставил тук, за да ги намерим.
Те седяха в едно кафене, разговаряйки. Сестра Тереза казваше:
— Трябва да занесем кръста в манастира в Мендавиа, колкото е възможно по-скоро. Там всички ще сме в безопасност.
„Не и аз — помисли Лучия. — Моята безопасност е онази швейцарска банка. Но всичко по реда си. Трябва да се сдобия с кръста.“
— Манастирът в Мендавиа е на север оттук, нали?
— Да.
— Мъжете ще ни търсят във всеки град. Затова ще спим в планината довечера.
„Никой няма да я чуе, дори ако извика.“
Сервитьорката донесе менюто. Сестрите започнаха да го разглеждат объркани. Изведнъж Лучия разбра. Толкова много години те не бяха имали никакъв избор. В манастира бяха яли, без да се замислят, простата храна, която им се даваше. Сега бяха затруднени с голям избор от непознати деликатеси.
Сестра Тереза се обади първа:
— Аз… аз искам кафе и хляб, моля.
— Аз също — каза сестра Грасиела.
Меган каза:
— Чака ни дълъг, тежък път. Предлагам да поръчаме нещо по-питателно, например яйца.
Лучия я погледна с други очи.
„Тя е тази, която трябва да държа под око“ — помисли тя.
На другите тя каза:
— Сестра Меган е права. Нека поръчам вместо вас, сестри.
Тя поръча портокали, омлет с картофи, шунка, топли хлебчета, мармалад и кафе.
— Ние бързаме — каза тя на сервитьорката.
Почивката завършваше в четири и половина и селото щеше да се разбуди. Тя искаше да напуснат, преди някой да е открил Мигуел Карильо в магазина за рокли.
Когато храната пристигна, сестрите започнаха да я разглеждат.
— Заповядайте — подкани ги Лучия.
Почнаха да се хранят, отначало плахо, а след това с удоволствие, преодолявайки чувството си за вина.