Сестра Тереза бе единствената, която имаше проблеми. Тя взе един залък от храната и каза:
— Аз… аз не мога. Това… това е отстъпление.
Меган й отвърна:
— Сестро, вие искате да стигнете до манастира, нали? Тогава трябва да ядете, за да запазите силата си.
Сестра Тереза каза педантично:
— Добре, ще ям. Но ви обещавам, че ще бъде без удоволствие.
Лучия едва се сдържа да остане сериозна.
— Добре, сестро. Яжте.
След като свършиха, Лучия плати сметката с част от парите, които бе взела от касата, и те излязоха навън, под горещите слънчеви лъчи. Улиците бяха почнали да оживяват и магазините се отваряха един по един.
„Вероятно вече са открили Мигуел Карильо“ — помисли Лучия.
Лучия и Тереза бързаха да излязат от селото, но Грасиела и Меган вървяха бавно, очаровани от гледките, звуците и миризмите на улицата.
Едва когато стигнаха края на селото и се отправиха към планината, Лучия започна да се успокоява. Изкачваха се на север, като се придвижваха с трудност по хълмистия терен. Лучия се изкушаваше да предложи на сестра Тереза да й носи пакета, но реши да не казва нищо, което би събудило подозрения у нея.
Когато стигнаха до една малко поляна в планината, заобиколена от дървета, Лучия каза:
— Можем да прекараме нощта тук. Сутринта ще се отправим към манастира в Мендавиа.
Другите кимнаха, вярвайки й.
Слънцето се движеше бавно в синьото небе и поляната бе тиха, с изключение на успокояващите звуци на лятото. Най-после нощта дойде. Една по една жените се изтегнаха върху зелената трева.
Лучия лежеше, дишайки леко, като се ослушваше.
Чакаше другите да заспят, за да предприеме това, което бе намислила.
За сестра Тереза бе трудно да заспи. Странно преживяване бе за нея да лежи на открито под звездите, заобиколена от сестрите си. Сега те имаха имена, лица и гласове и тя се страхуваше, че Бог ще я накаже, че познава тези неща. Чувстваше се отчаяна.
На сестра Меган също й беше много трудно да заспи. Бе възбудена от събитията през деня.
„Как разбрах, че монахът е измамник? — чудеше се тя. — И откъде добих смелост да спася сестра Грасиела?“
Тя се усмихна леко, изпитвайки чувство на задоволство, въпреки че знаеше, че чувството на гордост е грях.
Грасиела спеше, изтощена емоционално от това, което бе преживяла. Обръщаше се и се мяташе, сънувайки, че я преследват в тъмен, дълъг, безкраен коридор.
Лучия Кармине лежеше безмълвно и чакаше. Така прекара почти два часа и тогава тихо седна, а след това се отправи в тъмнината към сестра Тереза. Щеше да вземе пакета и да изчезне.
Когато се приближи до сестра Тереза, Лучия видя, че монахинята е будна и се моли коленичила.
„По дяволите“ — Лучия се отдалечи бързо.
Легна отново, налагайки си да бъде търпелива. Сестра Тереза не би могла да се моли цяла нощ. Би трябвало да поспи поне малко.
Лучия кроеше следващите си стъпки. Парите, взети от касата, щяха да стигнат за автобус или влак до Мадрид. Веднъж стигнала дотам, щеше да бъде просто да намери заложна къща. Представяше си как влиза и подава на съдържателя кръста. Той щеше да заподозре, че е откраднат, но това не би имало значение. Щеше да има много клиенти, желаещи да го купят.
„Ще ви дам сто хиляди пезети за него.“
Тя щеш да го вземе обратно от тезгяха.
„По-скоро бих си продала тялото.“
„Сто и петдесет хиляди пезети.“
„Бих предпочела да го стопя и да оставя златото да изтече в канала.“
„Двеста хиляди пезети. Това е последното ми предложение.“
„Това е чист обир, но ще приема.“
Съдържателят щеше нетърпеливо да посегне към него.
„При едно условие.“
„Условие?“
„Да. Загубих си паспорта. Познавате ли някого, който да ми уреди паспорт?“ — ръцете й все още щяха да бъдат върху златния кръст.
Той щеше да се поколебае и тогава да каже:
„Имам един приятел, който върши такива неща.“
И сделката щеше да бъде сключена. Тя щеше да бъде на път за Швейцария към свободата. Спомни си думите на баща си:
„Там има повече пари, отколкото можеш да похарчиш за десет живота.“
Очите й почнаха да се затварят. Изминалият ден бе уморителен.
В полудрямка Лучия чу ударите на църковна камбана от далечното село. Тя събуди спомени, които я пренесоха на друго място, в друго време…
ГЛАВА ОСМА
Таормина, Сицилия
1968
Тя се събуждаше всяка сутрин от далечния звук на камбаните на църквата Сан Доменико, високо в планините Пелоритани, заобикалящи Таормина. Обичаше да се разбужда бавно, сладко протягайки се като котка. Държеше си очите затворени и знаеше, че има нещо чудесно да си спомни. „Какво бе то?“ Въпросът се въртеше из ума й и тя го отблъскваше, без да бърза да му отговори, за да си запази удоволствието от изненадата. И изведнъж умът й биваше радостно овладян от него. Тя бе Лучия Мария Кармине, дъщерята на Анжело Кармине, и това би било достатъчно да направи всекиго на света щастлив.