Бенито се погледна в малкото огледало на стената на килията, сложи си малко помада на косата, заглади я назад, след това последва надзирателя през коридора до отделението, където бяха частните стаи. Патас влезе наперено в стаята, изпълнен с приятно очакване. Спря се и погледна с изненада.
— Лучия! Боже мой, какво по дяволите правиш тук? Как успя да влезеш?
Лучия каза меко:
— Казах им, че сме сгодени, Бенито.
Носеше зашеметяваща червена копринена рокля, която прилепваше по извивките на тялото й.
Бенито Патас отстъпи назад.
— Махай се.
— Както желаеш. Но има нещо, което трябва да чуеш първо. Когато те видях, да се изправяш и да свидетелстваш срещу баща ми и братята ми, те мразех. Исках да те убия. — Тя се приближи по-близо до него. — Но после разбрах, че това, което вършиш, е проява на смелост. Осмели се да станеш и да кажеш истината. Баща ми и братята ми не бяха лоши хора, но вършеха лоши неща, и ти бе единственият, достатъчно силен, за да застанеш срещу тях.
— Повярвай ми, Лучия — каза той, — полицията ме принуди да…
— Не е необходимо да обясняваш — каза тя нежно. — Не на мен. Помниш ли първия път, когато правихме любов? Тогава знаех, че те обичам и че винаги ще те обичам.
— Лучия, никога не бих направил това, което…
— Скъпи, искам да забравим това, което се случи. То е приключило. Само ти и аз сега сме от значение.
Тя се приближи до него и той усети упоителния й парфюм. Беше объркан.
— Наистина ли мислиш така?
— Повече от всяко друго нещо, което някога съм казвала. Затова дойдох днес тук, за да ти докажа. Да ти покажа, че съм твоя. И не само на думи.
Пръстите й се насочиха към презрамките на роклята и момент по-късно роклята й лежеше на пода. Тя бе гола.
— Вярваш ли ми сега?
За Бога, тя бе красива.
— Да, вярвам ти — гласът му бе дрезгав.
Лучия се приближи плътно до него и тялото й се притисна до неговото.
— Съблечи се — пошепна тя. — Побързай!
Когато се съблече, той я хвана за ръка и заведе до малкото легло в ъгъла на стаята. Без да се бави много, той застана отгоре й и разтвори краката й, потъвайки дълбоко в нея с арогантна усмивка на лицето.
— Както в ония времена е — каза той самодоволно. — Не можа да ме забравиш, нали?
— Не — прошепна Лучия в ухото му. — И знаеш ли защо не можах да те забравя?
— Не, любов моя. Кажи ми.
— Защото съм сицилианка като баща си.
Тя посегна зад главата си и извади дългата украсена игла, която придържаше косата й.
Бенито Патас почувства, че нещо го пронизва под гръдния кош и внезапната болка го накара да си отвори устата, за да извика, но устата на Лучия беше върху неговата, целувайки го. И докато тялото на Бенито се извиваше и гърчеше върху нея, Лучия получи оргазъм.
След няколко минути тя бе отново облечена и иглата поставена на мястото (в косата). Бенито бе под одеялото със затворени очи. Лучия почука на вратата на килията и се усмихна на надзирателя, който отвори, за да я изведе.
— Той е заспал — пошепна тя.
Надзирателят погледна красивата млада жена и се усмихна.
— Сигурно сте го изтощили.
— Надявам се — каза Лучия.
Абсолютната смелост на двете убийства развълнува цяла Италия. Красивата млада дъщеря на един мафиот бе отмъстила за баща си и братята си и емоционалната италианска публика я поздравяваше, насърчавайки бягството й. Полицията, съвсем естествено, възприе друга гледна точка. Лучия Кармине бе убила уважаван съдия и след това бе извършила второ убийство зад стените на самия затвор. В техните очи равностоен на престъпленията й бе фактът, че ги бе накарала да се почувстват глупаци. Вестниците си правеха удоволствие за тяхна сметка.
— Искам главата й — изрева полицейският комисар на помощника си. — Искам я веднага.
Издирването се засили, докато обектът на това внимание се криеше в дома на Салваторе Джузепе, един от хората на баща й, който бе успял да избегне бурята.
В началото единствената мисъл на Лучия бе да отмъсти за баща си и братята си. Тя напълно очакваше да бъде хваната и бе готова да се жертва. Но след като успя да излезе от затвора и да избяга, мислите й се насочиха от отмъщение към оцеляване. След като бе изпълнила това, което си беше поставила за цел, животът й отново изглеждаше ценен.
„Няма да се оставя да ме хванат — зарече се тя. — Никога.“
Салваторе Джузепе и съпругата му направиха това, което бе необходимо, за да променят вида й. Изрусиха косата й, направиха петна по зъбите й и й намериха подходящи очила и дрехи.