— Само за момент, моля. Ще трябва да го подпечатам вътре.
„Той ме е познал“ — помисли Лучия отчаяно. Видя го да влиза в малката будка и да разговаря оживено с друг офицер, показвайки му паспорта. Трябваше да бяга. Отвори вратата и излезе от колата. Група немски туристи, които бяха току-що уредили формалностите си, се качваха шумно в туристически автобус, спрял до колата й. На предната страна на автобуса имаше надпис „Мадрид“.
— Внимание! — викаше екскурзоводът им. — Бързо.
Лучия погледна към будката. Офицерът, който й бе взел паспорта, викаше нещо по телефона.
— Качвайте се всички, моля.
Без да се замисля повече, Лучия се отправи към смеещите се, бърборещи туристи и влезе в автобуса, криейки лицето си от екскурзовода. Седна на една от задните седалки, като стоеше с наведена глава.
„Тръгвайте! — мислено се помоли тя. — Сега!“
През прозореца Лучия видя, че още един офицер се бе приближил до първите двама и те заедно разглеждаха паспорта й. Сякаш в отговор на молитвата й вратата на автобуса се затвори и моторът бе запален. Секунди по-късно автобусът излизаше от Сан Себастиан, отправяйки се към Мадрид. Какво щеше да се случи, когато граничните офицери откриеха, че е напуснала колата? Първата им мисъл щеше да бъде, че е отишла до тоалетната. Щяха да почакат и след това да изпратят някой да я потърси. Следващата стъпка щеше да бъде да претърсят района, за да видят дали не се е скрила някъде. До този момент десетки коли и автобуси ще са преминали през границата. Полицията нямаше да има представа къде е отишла или в каква посока се движи.
Туристическата група в автобуса очевидно прекарваше добре.
„Защо не? — помисли Лучия с горчивина. — Полицията не е по петите им. Заслужаваше ли си да рискувам останалата част от живота си?“
Тя се замисли за това, припомняйки си сцените със съдията Бускета и Бенито.
„Имам чувството, че ти и аз бихме могли да станем много добри приятели, Лучия… За смъртта на престъпниците.“
И Бенито Патас: „Както в ония времена е. Не можа да ме забравиш, нали?“
Тя бе накарала двамата предатели да платят за греховете си към семейството й.
„Заслужаваше ли си?“ — Те бяха мъртви, но баща й и братята й щяха да страдат до края на живота си. — „Да — помисли Лучия. — Заслужаваше си.“
Някой в автобуса запя немска песен и другите се присъединиха:
— In München ist ein Nof brau Haus, ein, zwei, sufa…17
„За известно време ще бъда в безопасност с тази група — помисли Лучия. — Ще реша какво да правя по-нататък, когато стигна в Мадрид.“
Тя не успя да стигне до Мадрид.
В оградения със стени град Авила автобусът спря по разписание за закуска и почивка за облекчаване, както деликатно се изрази екскурзоводът.
— Всички излизайте от автобуса — извика той.
Лучия остана на мястото си, като гледаше как пътниците стават и се трупат на предната врата.
„Ще бъде по-безопасно, ако остана тук“ — помисли тя. Но екскурзоводът я забеляза.
— Навън, госпожице — каза той. — Имаме само петнадесет минути.
Лучия се поколеба, след това стана с нежелание и се отправи към вратата.
Когато премина покрай него, той каза:
— Почакайте, моля. Вие не сте от тази група.
Лучия му отправи топла усмивка.
— Не — каза тя. — Знаете ли, колата ми се повреди в Сан Себастиан, а е много важно да стигна до Мадрид, затова аз…
— Не! — извика той. — Това е невъзможно. Това е частна фирма.
— Зная — каза Лучия, — но виждате ли, нуждая се от…
— Трябва да уредите това с управлението на компанията в Мюнхен.
— Не мога. Ужасно бързам и…
— Не, не. Ще ми докарате неприятности. Отивайте си, или ще повикам полицията.
— Но…
Нищо не можеше да го разколебае. Двадесет минути по-късно Лучия гледаше как автобусът се отдалечава по магистралата към Мадрид. Тя бе захвърлена без паспорт и почти без пари, а сигурно вече полицията в няколко страни я търсеше да я арестува за убийство.
Обърна се да види къде се намира. Автобусът бе спрял пред кръгло здание с надпис на фасадата „Автобусна гара“.
„Тук мога да взема друг автобус“ — помисли Лучия.
Влезе в гарата. Тя бе голямо здание с мраморни стени. Из залата бяха пръснати десетина гишета за билети с надписи: Сеговия… Муньогалиндо… Валядолид… Саламанка… Мадрид. Стълбище и ескалатор водеха към долния етаж, откъдето тръгваха автобусите. Имаше сладкарница, където продаваха понички, пасти и сандвичи, увити във восъчна хартия, и Лучия изведнъж усети, че е прегладняла.
„По-добре да не купувам нищо — помисли тя, — докато не видя колко струва един автобусен билет.“