Докато тя се отправяше към гишето с надпис „Мадрид“, в гарата влязоха забързано двама униформени полицаи. Единият носеше снимка. Те минаха от гише на гише и показваха снимката на продавачите на билети.
„Търсят мен. Проклетият екскурзовод ме е издал.“
Семейство новопристигнали пътници се изкачваше с ескалатора. Когато те се отправиха към вратата, Лучия застана близо зад тях и излезе.
Тръгна по калдъръмените улици на Авила, като се стараеше да не бърза, за да не привлече внимание. Сви по Кале де ла Мадре Соледад, улица с каменни здания и балкони от ковано желязо. Когато стигна до Плаза де ла Санта, тя седна на една пейка, за да обмисли следващите си действия. Чужди на нейните проблеми, няколко жени и двойки седяха в парка, наслаждавайки се на следобедното слънце.
Докато Лучия седеше на пейката, една полицейска кола се появи в другия край на площада. Двама полицаи излязоха от нея и се приближиха до една жена, която седеше сама. Започнаха да говорят с нея. Сърцето на Лучия започна да бие бързо.
С туптящо сърце тя направи усилие да се изправи бавно и се отдалечи от полицаите. Невероятно, но името на следващата улица бе „Улица на живота и смъртта“.
„Чудя се дали това е знамение“ — помисли тя.
На площада имаше каменни лъвове с изплезени езици, така реалистично изваяни, че в болното въображение на Лучия те изглеждаха сякаш искат да я захапят. Пред нея имаше голяма катедрала, на чиято фасада бяха гравирани младо момиче и ухилен череп. Самата атмосфера изглеждаше изпълнена със смърт.
Лучия чу звука на църковната камбана и погледна нагоре през отворената градска порта. В далечината, високо на един хълм, се издигаха стените на манастир. Тя се спря и се загледа в него.
— Защо си дошла при нас, дъще? — попита я меко преподобната майка Бетина.
— Нуждая се от убежище.
— И си решила да търсиш Божието убежище?
„Точно така“ — помисли Лучия.
— Да — започна да импровизира тя. — Това е, което винаги съм искала — да се посветя на живот, отдаден на Бога.
— Това е нещо, което ние всички желаем в душите си, нали, дъще?
„Господи, тя наистина се хвана“ — помисли Лучия радостно.
Преподобната майка продължи:
— Мое дете, трябва да разбереш, че Цистерцианският орден е най-строгият от всички ордени. Ние сме напълно изолирани от външния свят.
Думите й прозвучаха като музика за ушите на Лучия.
— Тези, които влизат зад стените на манастира, приемат обет да не го напускат никога.
— Аз желая да не напусна никога — увери я Лучия.
„Във всеки случай не през следващите няколко месеца“ — помисли тя.
Преподобната майка се изправи.
— Това е важна стъпка. Предлагам ти да помислиш внимателно, преди да вземеш окончателно решение.
Лучия почувства, че случаят й се изплъзва и започна да изпада в паника. Нямаше къде да отиде. Единствената й надежда бе да остане зад тези стени.
— Мислила съм за това — каза Лучия бързо. — Повярвайте ми, преподобна майко, мислила съм само за това. Искам да се откажа от света. — Тя погледна майката игуменка в очите. — Искам да бъда тук повече, отколкото в което и да е друго място на света. — Думите й бяха наистина откровени.
Преподобната майка беше озадачена. Имаше нещо неустановено и объркано в тази жена, което бе обезпокояващо. И все пак каква по-сериозна причина би могло да има за всеки, който иска да дойде в това място, където духът му може да бъде успокоен чрез медитация и молитви?
— Католичка ли си?
— Да.
Преподобната майка взе една старомодна перодръжка.
— Кажи ми името си, дете.
— Казвам се Лучия Кар… Рома.
— Живи ли са родителите ти?
— Баща ми е жив.
— Какво работи?
— Бизнесмен е. В пенсия. — Тя си помисли колко блед и съсипан изглеждаше той последния път, когато го видя и усети силна болка.
— Имаш ли братя или сестри?
— Двама братя.
— Какво работят те?
Лучия реши, че би трябвало да получи колкото е възможно повече симпатия.
— Те са свещеници.
— Чудесно.
Разпитът продължи три часа. Накрая преподобната майка Бетина каза:
— Ще ти намеря легло за през нощта. Сутринта ще получиш указания и когато те приключат, ако все още не си променила решението си, може да влезеш в ордена. Но те предупреждавам — избрала си много труден път.
— Повярвайте ми — каза Лучия искрено — нямам избор.
Нощният вятър беше мек и топъл. Промъкваше се шепнешком през заобиколената с дървета горска поляна, докато Лучия спеше. Тя беше на гости в красива вила с баща си и братята си. Всички се чувстваха прекрасно до момента, в който един непознат влезе в стаята и каза: