— Срещна ли някой интересен мъж в Париж?
Чакаше отговора на сестра си с притаен дъх.
— Същите скучни мъже — отговори Моника.
Значи Бог бе взел окончателното решение.
— Поканила съм някого на вечеря довечера — каза Тереза. — Мисля, че ще го харесаш.
„Не бива никога да се издавам колко много държа на него“ — помисли Тереза.
Същата вечер, точно в седем и половина, слугата въведе Раул Жирадо в салона, където го очакваха Тереза, Моника и родителите им.
— Това са майка ми и баща ми. Господин Раул Жирадо.
— Приятно ми е да се запознаем.
Тереза пое дълбоко дъх.
— А това е сестра ми Моника.
— Приятно ми е да се запознаем.
Изражението на Моника беше учтиво, нищо повече.
Тереза погледна към Раул, очаквайки той да бъде зашеметен от хубостта й.
— Много ми е приятно — каза той любезно.
Тереза очакваше със затаен дъх да пламнат искрите между тях. Но Раул гледаше Тереза.
— Изглеждате чудесно тази вечер, Тереза.
Тя се изчерви и каза, заеквайки:
— Бл… благодаря.
Всичко тази вечер бе объркано за нея. Планът на Тереза да събере Моника и Раул, да ги види оженени, да има за зет Раул — нищо от това не бе започнало да се осъществява. Невероятно, но вниманието на Раул бе изцяло насочено към Тереза. Изглеждаше сякаш някаква невероятна мечта се е сбъднала. Чувстваше се като Пепеляшка, само че тя бе грозната сестра и принцът бе избрал нея. Беше нереално, но все пак ставаше в действителност и Тереза се опитваше да противостои на чара на Раул, защото знаеше, че е твърде хубаво, за да е вярно. Страхуваше се да не бъде наранена отново. През всичките тези години тя бе скривала чувствата си, пазейки се от болката, която би последвала при евентуално отхвърляне. Сега тя инстинктивно се опитваше да прави същото. Но на Раул не можеше да се устои.
— Чух дъщеря ви да пее — каза Раул. — Тя е едно чудо!
Тереза почувства, че се изчервява.
— Всеки обича гласа на Тереза — каза Моника със симпатия.
Вечерта бе чудесна. Но най-хубавото предстоеше.
Когато вечерта свърши, Раул каза на родителите на Тереза:
— Имението ви изглежда прекрасно. — След това се обърна към Тереза. — Ще ми покажете ли градините?
„Тя трябва да е глуха, няма и сляпа“ — помисли Тереза.
Тогава си припомни колко пъти Моника бе ходила в Париж, Кан и Сен Тропе, търсейки идеалния принц, без да го намери.
„Значи вината не е в мъжете. Вината е в сестра ми. Тя няма представа какво иска.“ Тереза се обърна към Раул:
— С удоволствие ще дойда.
Когато излязоха, тя реше да продължи темата.
— Харесва ли ви Моника?
— Изглежда много приятна — отговори Раул. — Попитайте ме дали харесвам сестра й.
Той я взе в прегръдките си и я целуна. Тереза никога не бе изпитвала нещо подобно преди. Трепереше в ръцете му, мислейки си:
„Благодаря ти, Господи. О, благодаря ти!“
— Ще вечеряте ли с мене утре? — попита Раул.
— Да — възкликна Тереза. — О, да.
Когато двете сестри останаха сами, Моника каза:
— Наистина изглежда, че той те харесва.
— Мисля, че да — отвърна срамежливо Тереза.
— Ти харесваш ли го?
— Да.
— Добре, но бъде внимателна, сестро — засмя се Моника. — Не се хвърляй през глава.
„Твърде късно — помисли Тереза безпомощно. — Твърде късно.“
След това Тереза и Раул бяха всеки ден заедно. Моника обикновено им беше придружител. Тримата се разхождаха по алеите и плажовете на Ница и се наслаждаваха на кокетните хотели. Обядваха в едно очарователно бистро в Ка д’Антиб и посещаваха параклиса със стенописи на Матис във Ване. Вечеряха в Шато дьо ла Шевр д’Ор и в прочутия Ла Ферм Сен Мишел.
Една сутрин в пет часа тримата отидоха на открития селски пазар, разположен на улиците на Монте Карло, и купиха пресен хляб, зеленчуци и плодове.
В неделя, когато Тереза пееше в църквата, Раул и Моника отиваха да я слушат, а след това Раул прегръщаше Тереза и й казваше:
— Ти наистина си едно чудо. Бих те слушал как пееш до края на живота си.
Четири седмици, след като се видяха, Раул й направи предложение.
— Сигурен съм, че ти би могла да имаш всеки мъж, когото пожелаеш — каза Раул, — но бих се почувствал поласкан, ако избереш мен.
За един ужасен кратък момент Тереза помисли, че той й се подиграва, но преди да може да му отговори, Раул продължи:
— Скъпа, трябва да ти кажа, че съм познавал много жени, но ти си най-чувствителната, най-талантливата, най-нежната…
Всяка дума бе музика за ушите на Тереза. Искаше й се да се смее, да плаче.
„Колко съм благословена — помисли тя. — Да обичам и да бъда обичана.“