Отец Берендо замълча за дълго време. Накрая проговори:
— Би могла да останеш тук.
Тя се огледа наоколо изненадано.
— Тук?
— Цистерцианският манастир е наблизо. — Той с наклони към нея. — Да ти разкажа за него. Това е затворен свят, в който всеки е посветен на Бога. Това е място на покой и ведрина.
Сърцето на Тереза започна да олеква.
— Изглежда чудесно.
— Трябва да те предупредя. Това е един от най-строгите ордени в света. Приетите там дават обет за целомъдрие, тишина и послушание. Който влиза там, не напуска никога.
Думите му я развълнуваха.
— Никога няма да пожелая да напусна. Това е, което съм търсила, отче. Презирам света, в който живея.
Но отец Берендо все още се колебаеше. Той знаеше, че Тереза я очаква съществуване, различно от всичко, което познаваше дотогава.
— Не може да има връщане на зад.
— Аз няма да се върна.
Рано на следващия ден отец Берендо заведе Тереза в манастира, за да се срещне с преподобната майка Бетина. Остави ги да разговарят.
В момента, в който Тереза влезе в манастира, тя разбра.
„Най-после — помисли тя екзалтирано. — Най-после.“ Веднага след срещата тя побърза да се обади на майка си и баща си.
— Толкова се притеснявах — каза майка й. — Кога си идваш у дома?
— Аз съм у дома.
Епископът на Авила осъществи ритуала.
„Създателю, Господи, прати благословията си за твоята слугиня, за да бъде тя подкрепена с небесна добродетел, за да запази тя пълната си вяра и непоколебима вярност.“
Тереза отговори:
„Презрях царството на този свят и всяка светска суета заради любовта на нашия Бог, Исус Христос.“ Епископът я прекръсти.
„De largitatis tuae fonte defluxit ut cum honorem nuptiarum nulla interdicta minuissent ac super sanctum conjugium nuptialis benedicto permaneret existèrent cinubium, concupiscerent sacramentum, nec imitarentur quod nuptiis agitur, sed diligerent quod nuptiis praenotatur. Amenn.19“
„Амин.“
„Приобщавам те към Исус Христос, сина на Върховния отец. Затова получи печата на Светия Дух, така че да бъдеш наречена божия невяста и ако му служиш вярно, да бъде благословена навеки. — Епископът стана. — Господи, всемогъщи Отче, Създателя на небето и земята, който си благословил да удостоиш с женитба, подобна на тази на благословената Мария, майка на Исус Христос — ad beatae Mariae, matris Domini nostri, Jesu Christi, consortium…20“
„Осветявам те в присъствието на Бога и неговите ангели, за да можеш да постоянстваш, недокосната и неосквернена, в своята цел, любов, целомъдрие, да проявяваш търпение, което да ти донесе короната на неговото благословение. Бог да ти донесе сила, когато се огъваш, да облекчи и направлява ума ти с благочестие и да те води в действията ти. Амин.“
Сега, след тридесет години, докато лежеше в гората, гледайки как слънцето се издига над хоризонта, Тереза си мислеше:
„Отидох в манастира не за това, за което си представях. Аз не отивах при Бога, а бягах от света. Но Бог прочете сърцето ми.“
Тя бе на шестдесет години и последните тридесет години от живота й бяха най-щастливите. Сега изведнъж тя бе захвърлена обратно в света, от който бе избягала. И умът й й правеше странни номера.
Тя вече не бе сигурна кое е реално и кое е нереално.
Миналото и настоящето се сливаха в странна, замайваща смес.
„Защо става това с мен? Какво е решил Бог за мен?“ — мислеше тя.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
За сестра Меган пътуването бе приключение. Тя бе свикнала с новите гледки и звуци, които я заобикаляха и бързината, с която се бе приспособила към тях, я изненадваше.
Намираше придружителите си очарователни. Ампаро Хирон беше силна жена, която лесно вървеше наравно с мъжете и все пак изглеждаше много женствена.
Феликс Карпио, якият мъж с червеникава брада и белег, изглеждаше симпатичен и приятен.
Но за нея най-впечатляващият от групата бе Хайме Миро. В него имаше несъкрушима сила и непоклатима вяра в убежденията му, която й напомняше за монахините в манастира.
Когато започнаха пътуването, Хайме, Ампаро и Феликс носеха спални чували и пушки на рано.
— Нека нося един от спалните чували — предложи Меган.
Хайме Миро я погледна с изненада, след това сви рамене.
— Добре, сестро.
Той и подаде чувала. Бе по-тежък, отколкото очакваше Меган, но тя не се оплака.
„Докато съм с тях, трябва да поема своя дял“ — помисли тя.
Струваше й се, че бяха вървели цяла вечност, препъвайки се в тъмнината. Удряха се в клоните, храстите ги драскаха, насекоми ги хапеха, докато те напредваха, ръководни само от лунната светлина.
„Кои са тези хора? — питаше се Меган. — И за какво са преследвани?“
19
Твоята щедрост се стича от извора над това достойно бракосъчетание, никой не може да наложи забрана над този свят брачен съюз, благословен и траен законен брак, силно желан облог, неподражаем, понеже е съзнателно бракосъчетание, добросъвестно бракосъчетание, отбелязано по-горе. — Б.пр.