Поради това, че тя и другите монахини също бяха преследвани, тя чувстваше силно разбирателство с придружителите си.
Говореше се малко, но от време на време те водеха загадъчни разговори.
— Всичко уредено ли е във Валядолид?
— Да, Хайме. Рубио и Томас ще ни посрещнат при банката по време на борбите с бикове.
— Добре. Изпратете съобщение на Ларго Кортес да ни чака. Но не му определяйте дата.
— Разбрано.
„Кои са Ларго Кортес, Рубио и Томас? — питаше се Меган. — И какво ще се случи на борбите с бикове и в банката? — Тя почти се канеше да попита, но размисли. — Имам чувството, че не биха се зарадвали на много въпроси.“
На разсъмване усетиха миризма на дим от долината под тях.
— Почакайте тук — прошепна Хайме. — Пазете тишина.
Видяха как той се отправя към края на гората и изчезва от погледа им. Меган попита:
— Какво има?
— Мълчете! — изсъска Ампаро Хирон.
След петнадесет минути Хайме Миро се върна.
— Войници. Ще ги заобиколим.
Върнаха се обратно на разстояние от една миля, след това тръгнаха внимателно през гората, докато стигнаха до един страничен път. Полето се простираше пред тях, благоухаещо на окосено сено и зрели плодове.
Меган не можа да преодолее любопитството си.
— Защо ви търсят войниците? — попита тя.
Хайме каза:
— Нека приемем, че не се харесваме.
И тя трябваше да се задоволи с този отговор. „Засега“ — помисли тя. Беше решила да научи повече за този човек. След половин час, когато стигнаха до една закътана поляна, Хайме каза:
— Слънцето изгря. Ще останем тук до вечерта. — Погледна към Меган. — През нощта ще трябва да се движим по-бързо.
— Много добре — кимна тя.
Хайме взе спалните чували и ги разстла. Феликс Карпио каза на Меган:
— Вземете моя, сестро. Свикнал съм да спя на земята.
— Той е ваш — отвърна Меган. — Не бих могла да…
— За Бога — каза рязко Ампаро. — Влизайте в чувала. Не искаме да ни държите будни с виковете си, когато ви нападат проклетите паяци.
В гласа й имаше неприязън, която Меган не разбираше. Без да говори повече, тя влезе в спалния чувал.
„Какво я дразни“ — питаше се Меган.
Хайме постави своя чувал на няколко метра от нея и се настани в него. Ампаро Хирон влезе при него.
„Разбирам“ — помисли Меган.
Хайме се обърна към Меган:
— Добре е да поспите. Предстои ни дълъг път.
Меган се събуди от стенание. Звучеше, като че ли някой изпитва силна болка. Седна, разтревожена. Звуците идваха от спалния чувал на Хайме.
„Трябва да е много зле“ — бе първата й мисъл.
Стенанието се усилваше и тогава тя чу гласа на Ампаро Хирон:
— О, да, да. Дай ми го, любими. По-силно! Да! Сега! Сега!
Лицето на Меган пламна. Тя се опита да не слуша тези звуци, но бе невъзможно. Помисли си как би се чувствала, ако Хайме Миро правеше любов с нея.
Веднага Меган се прекръсти и започна да се моли:
„Прости ми, Отче. Нека мислите ми бъдат изпълнени само с теб. Нека духът ми те търси, за да намери упование и доброто в теб.“
Звуците продължиха. Накрая, когато Меган вече мислеше, че не е в състояние да ги понася, те спряха. Но имаше други звуци, които я държаха будна. Звуците на гората, които бяха навсякъде. Беше какофония от чифтосващи се птици и щурци, шумоленето на дребни животни и глухото ръмжене на по-едри животни. Меган бе забравила колко шумен може да бъде външният свят. Липсваше й чудесната тишина на манастира. За своя изненада тя чувстваше липсата дори на сиропиталището. Ужасното, чудесното сиропиталище…
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Авила
1957
Наричаха я „ужасната Меган“.
Наричаха я „Меган — синеокият дявол“.
Наричаха я „невъзможната Меган“.
Тя бе на десет години.
В сиропиталището я бяха довели като бебе, изоставено пред вратата на един фермер и жена му, които не бяха в състояние да се грижат за нея.
Сиропиталището беше неприветливо двуетажно белосано здание в покрайнините на Авила, в най-бедната част на града, близо до Плаза де Санто Висенте. Управляваше е от Мерседес Анхелес, жена амазонка със сурови маниери, прикриващи топлотата, която изпитваше към своите възпитаници.
Меган изглеждаше различна от другите деца, чужда със своята руса коса и яркосини очи, силно контрастираща на тъмнокосите и тъмнооки деца. Но от самото начало тя бе различна и в друго отношение. Бе силно независимо дете, водач, пакостница. Винаги, когато имаше проблеми в сиропиталището, Мерседес Анхелес бе сигурна, че Меган е на дъното на всичко.
С течение на годините Меган бе организирала бунтове по повод храната, опитваше се да организира децата в съюз, намираше изобретателни начини да тормози възпитателите, имаше и десетина опита за бягство. Несъмнено Меган бе изключително популярна всред другите деца. Бе по-млада от много от тях, но всички се обръщаха към нея за напътствие. Тя бе родена за водач. А по-малките деца обичаха Меган да им разказва истории. Тя имаше ярко въображение.