Полковник Акока оглавяваше един добре действащ и безпощаден военен кадър от антитерористи. Неговите хора работеха подмолно, ходеха дегизирани и не бяха показвани или фотографирани поради опасността от отмъщение.
„Ако някой може да спре Хайме Миро, това е полковник Акока“ — помисли премиерът. Но имаше и друго. Кой ще бъде този, който да спре полковник Акока? Възлагането на задачата на полковника не бе идея на премиера. Бяха му позвънили на частния телефон посред нощ. Той бе познал гласа веднага.
„Силно сме обезпокоени от действията на Хайме Миро и неговите терористи. Бихме желали да назначите полковник Рамон Акока за шеф на ГСО. Ясно ли е?“
„Да, господине. Ще бъде изпълнено незабавно.“
От отсрещната страна затвориха телефона.
Гласът беше на един член на ОПУС МУНДО9. Организацията беше тайна конспирация, която включваше банкери, адвокати, ръководители на мощни корпорации и министри. Говореше се, че имат огромни фондове на свое разположение, но откъде идваха парите и как се използваха, не беше известно. Не се смяташе за благоразумно да се задават твърде много въпроси за това.
Премиер-министърът беше назначил полковник Акока, както бе инструктиран, но гигантът се бе оказал неконтролируем фанатик. Неговата организация беше създала атмосфера на ужас. Премиерът помисли за баските бунтовници, които хората на Акока бяха хванали близо до Памплона. Те бяха осъдени на обесване. Полковник Акока бе този, който настоя те да бъдат екзекутирани чрез варварската гарота — железен пръстен около врата с острие, който се стяга постепенно, строшавайки вратните прешлени и прерязвайки в крайна сметка гръбначния стълб на жертвата.
Хайме Миро беше станал идея фикс за полковник Акока.
„Искам главата му — беше казал Акока. — Отрежете му главата и баското движение ще умре.“
„Преувеличение“ — помисли си премиерът, въпреки че трябваше да си признае, че има нещо вярно в това. Хайме Миро беше обаятелен водач, фанатичен по отношение на каузата си и поради това опасен.
„Но посвоему — помисли си премиерът — полковник Акока е също толкова опасен.“
Примо Касадо, главният директор на службата по сигурността, говореше:
— Ваше Превъзходителство, никой не би могъл да предвиди това, което се случи в Памплона. Хайме Миро е…
— Аз знам какъв е той — сряза го премиерът. — Искам да знам къде е — каза той, обръщайки се към полковник Акока.
— Аз съм по следите му — каза полковникът. Гласът му охлади стаята. — Бих желал да напомня на Ваше Превъзходителство, че ние не се борим срещу баските. Те предоставят на Хайме Миро и неговите терористи храна, оръжие и подслон. Този човек е герой за тях. Но не се безпокойте. Скоро той ще бъде един обесен герой. След като го осъдя справедливо, разбира се.
„Не ние. Аз — премиерът си зададе въпроса дали другите са забелязали. Да — помисли той нервно, — нещо трябва да бъде направено с полковника скоро.“
Премиерът се изправи.
— Това е всичко засега, господа.
Мъжете станаха, за да си тръгнат. Всички освен полковник Акока.
Леонардо Мартинес закрачи из стаята.
— По дяволите тези баски! Защо не се задоволяват да бъдат просто испанци? Какво още искат?
— Те ламтят за власт — каза Акока. — Искат автономия, собствен език и знаме…
— Не. Не, докато аз съм на този пост. Няма да им позволя да късат парчета от Испания. Правителството ще им казва какво могат и какво не могат да притежават. Те не са нищо друго освен сган, която…
В стаята влезе един адютант.
— Извинете, Ваше Превъзходителство — каза той с извинителен тон. — Епископ Ибанес е дошъл.
— Въведете го.
Полковникът присви очи.
— Може да бъдете сигурен, че Църквата е зад всичко това. Време е да им дадем урок.
„Църквата е една от големите иронии на нашата история“ — помисли си горчиво той.
В началото на гражданската война католическата църква бе на страната на националистическите сили. Папата подкрепи генералисимус Франко и по този начин му позволи да обяви, че се бори на страната на Бога. Но когато бяха нападнати баските църкви, манастири и свещеници, Църквата оттегли подкрепата си.