И то премина.
Но това, което не премина, бе дълбокият копнеж да разбере кои са родителите й.
„Никога няма да узная — помисли Меган отчаяно. — Не, докато съм жива.“
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Ню Йорк
1976
Репортерите, събрани пред сивата фасада на нюйоркския хотел Уолдорф-Астория, наблюдаваха парада на знаменитости във вечерни облекла, които слизаха от своите лимузини, минаваха през въртящите се врати и се отправяха към голямата бална зала на третия етаж. Гостите идваха от цял свят. Светкавиците проблясваха, докато репортерите викаха:
— Господин вицепрезидент, бихте ли погледнали насам, моля?
— Губернатор Адамс, може ли да направя още една снимка?
Имаше сенатори и представители от няколко чужди страни, бизнесмагнати и знаменитости. И те всички бяха дошли да отпразнуват шестдесетия рожден ден на Елън Скот. Всъщност причина за посещението бе, не толкова рожденият ден на Елън Скот, колкото благотворителното мероприятие на Скот Индъстриз, един от най-мощните конгломерати в света. Огромната империя включваше нефтени компании и стоманодобивни заводи, комуникационни системи и банки. Всички пари, събрани тази вечер, щяха да отидат за благотворителни цели в международен мащаб.
Скот Индъстриз имаше инвестиции във всяка част на света. Преди двадесет и седем години нейният президент Майлоу Скот бе починал неочаквано от сърдечен удар и неговата съпруга Елън бе поела ръководството на огромния конгломерат. През следващите години тя се бе проявила като блестящ администратор, утроявайки активите на компанията.
Голямата бална зала на Уолдорф-Астория беше огромно помещение, оцветено в бежово и златно, със сцена в единия край, покрита с червени килими. Цялата зала се обхващаше от балкон с тридесет и три ложи, над всяка от които висеше полилей.
В средата на балкона седеше почетният гост. Присъстваха поне шестстотин мъже и жени, които вечеряха на маси, блестящи от сребро.
Когато вечерята приключи, губернаторът на Ню Йорк се изкачи на сцената.
— Господин вицепрезидент, дами и господа, уважаеми гости, ние всички сме тук тази вечер с една цел — да отдадем почитта си на една забележителна жена и на нейната безкористна щедрост през годините. Елън Скот е личност, която би постигнала успех във всяка област. Тя би могла да бъде голям учен или лекар. Би могла да бъде също и голям политик и, трябва да ви кажа, че ако Елън Скот реши да се кандидатира за президент на Съединените щати, аз ще бъда първият, който ще гласува за нея. Не в следващите избори, разбира с, но в по-следващите.
Чуха се смехове и аплодисменти.
— Но Елън Скот е повече от една блестяща жена. Тя е едно хуманно, състрадателно човешко същество, което никога не се колебае да се ангажира с проблемите, пред които се изправя светът днес…
Речта продължи още десет минути, но Елън Скот не слушаше повече.
„Колко много греши той — помисли тя мрачно. — Колко грешат всички. Скот Индъстриз дори не е моя компания. Майлоу и аз я откраднахме. И аз съм виновна за далеч по-голямо престъпление от това. Това повече няма значение. Не сега. Защото скоро ще бъда мъртва.“
Тя си спомни точно думите на лекаря, когато той прочете лабораторния анализ, който бе смъртната й присъда.
„Ужасно съжалявам, мисис Скот, но се страхувам, че няма начин да ви съобщя това деликатно. Ракът се е разпространил в цялата ви лимфна система. Не подлежи на операция.“
Тя бе почувствала внезапна оловна тежест в стомаха си.
— Колко… колко време имам?
Той се поколеба.
— Година… може би.
„Недостатъчно време. Не при толкова много неща, които трябва да свърша“ — помисли тя.
— Вие няма да говорите нищо за това, разбира се — гласът й бе твърд.
— Разбира се, че не.
— Благодаря ви, докторе.
Тя нямаше никакъв спомен за това, как напусна Колумбийския презвитериански медицински център или как шофираше през града. Единствената й мисъл бе:
„Трябва да я намеря, преди да умра.“
Речта на губернатора бе свършила.
— Дами и господа, имам честта и привилегията да ви представя мисис Елън Скот.
Тя стана, съпровождана с овации, след това се отправи към сцената — слаба, изправена жена със сиви коси, изискано облечена. Излъчваше енергия, която вече не чувстваше.
„Да се гледа към мен, е като да се гледа светлината на отдавна изгаснала звезда — помисли горчиво тя. — Всъщност аз вече не съм тук.“
На сцената тя почака да стихнат аплодисментите.