— Защо се примиряваш с това, Майлоу? Ти не се нуждаеш от него. Би могъл да почнеш собствен бизнес.
— Не бих могъл да напусна Скот Индъстриз. Байрън се нуждае от мен.
Но с течение на времето Елън започна да разбира истинската причина. Майлоу беше слаб. Той се нуждаеше от някого, на когото да се облегне. Стана й ясно, че той никога Няма да има смелостта да напусне компанията.
„Добре — помисли си тя настървено. — Някой ден компанията ще бъде негова. Байрън няма да живее вечно. Майлоу е неговият единствен наследник.“
Когато Сюзън Скот съобщи, че е бременна, това бе удар за Елън.
„Детето ще наследи всичко“ — помисли тя. Когато бебето се роди, Байрън каза:
— Тя е момиче, но аз ще я науча да управлява компания.
„Мръсник“ — помисли Елън. Сърцето я болеше за Майлоу.
Това, което каза Майлоу, бе:
— Нали е хубаво бебе!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Пилотът на Локхид Лоудстар беше обезпокоен.
— Появява се въздушен фронт. Това не ми харесва. — Той кимна към помощник-пилота. — Поеми управлението.
Напусна пилотската кабина и влезе при пътниците.
Освен пилота и помощник-пилота на борда имаше петима пътници. Байрън Скот — блестящият енергичен основател и главен директор на Скот Индъстриз, неговата привлекателна съпруга Сюзън, тяхната едногодишна дъщеря Патриша, Майлоу Скот — по-малкият брат на Байрън и неговата съпруга Елън. Те летяха в един от самолетите на компанията от Париж за Мадрид. Да вземат и детето, беше хрумване на Сюзън в последната минута.
— Не обичам да съм далече от нея за дълго — бе казала тя на съпруга си.
— Опасяваш се, че ще ни забрави ли? — пошегува се той. — Добре, ще я вземем с нас.
Сега, след като Втората световна война свърши, Скот Индъстриз навлизаше бързо в европейския пазар. В Мадрид Байрън Скот щеше да проучва възможностите за откриване на нов стоманодобивен завод.
Пилотът се приближи към него.
— Извинете, сър. Навлизаме в буреносни облаци. Пред нас не изглежда добре. Желаете ли да се върнем?
Байрън погледна през илюминатора. Летяха през сива маса от купести облаци, които често се осветяваха от далечни светкавици.
— Довечера имам среща в Мадрид. Можете ли да заобиколите бурята?
— Ще се опитам. Ако не успея, ще трябва да се върнем назад.
Байрън кимна.
— Добре.
— Моля, всички затегнете коланите си. Пилотът побърза към кабината.
Сюзън бе чула разговора. Тя взе детето в ръцете си, съжалявайки, че е тръгнала с него. Помисли си:
„Трябва да кажа на Байрън да накара пилота да се върнем.“
— Байрън…
Внезапно те се озоваха в ядрото на бурята и самолетът започна да се мята всред бушуващия вятър. Движението ставаше все по-интензивно. По стъклата започнаха да удрят дъждовни капки. Видимостта изчезна напълно. Пътниците имаха чувството, че се движат в развълнувано море от памук.
Байрън включи системата за връзка.
— Блейк, къде сме?
— Намираме се на петдесет и пет мили северозападно от Мадрид, над град Авила.
Байрън погледна отново през прозореца.
— Ще се откажем от Мадрид довечера. Да обръщаме и да изчезваме оттук веднага.
— Роджър…
Решението закъсня с част от секундата. В момента, в който пилотът започна да обръща самолета, внезапно пред него се появи планински връх. Нямаше никакво време да се избегне сблъскването. Самолетът се вряза в склона на планината, разкъсвайки се на части. Парчета от корпуса и крилата се пръснаха по едно високо плато.
След катастрофата настана неестествена тишина, която сякаш продължи цяла вечност. Тя бе нарушена от шума на пламъци, които започнаха да обхващат останките от корпуса на самолета.
— Елън…
Елън Скот отвори очи. Лежеше под едно дърво. Съпругът й се беше надвесил над нея, пляскайки я леко по лицето. Когато видя, че е жива, той каза:
— Слава Богу!
Елън седна на земята с пулсираща болка в главата си. Огледа се и видя жалките останки, които доскоро представляваха самолет, пълен с човешки тела. Гледката бе потресаваща. Попита дрезгаво:
— Къде са другите?
— Мъртви са.
Тя погледна ужасено съпруга си.
— О, Господи! Не!
Той кимна с изкривено от мъка лице.
— Байрън, Сюзън, бебето, пилотите — всички.
Елън Скот отново затвори очи и произнесе безмълвна молитва.
„Защо Майлоу и аз бяхме пощадени? — запита се тя. Трудно й беше да разсъждава ясно. — Трябва да слезем и да поискаме помощ. Но е твърде късно. Всички са мъртви.“
Трудно й бе да повярва. Само преди няколко минути бяха така пълни с живот.