Выбрать главу

— Искам да изпълните една мисия за мен.

— Да, мисис Скот.

Тя го погледна за момент, питайки се доколко би могла да сподели с него.

„Не мога да му кажа нищо — реши тя. — Докато съм жива, няма да подлагам на риск себе си или компанията. Нека първо да намери Патриша и тогава ще реша как да постъпя с нея.“

Тя се обърна към него:

— Преди двадесет и осем години едно сираче бе оставено пред вратата на селска къща в покрайнините на Авила в Испания. Искам да откриете къде е тя сега и да я доведете при мен тук колкото е възможно по-бързо.

Лицето на Алън Тъкър остана безизразно. Мисис Скот не обичаше служителите й да проявяват емоции.

— Да, госпожо. Тръгвам утре.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Полковник Акока бе в повишено настроение. Всички елементи най-после идваха на мястото си. В канцеларията влезе един ординарец.

— Дошъл е полковник Состело.

— Нека влезе.

„Той няма да ми трябва повече — помисли Акока. — Може да се върне при своите оловни войници.“

Полковник Фал Состело влезе.

— Полковник.

— Полковник.

„Не е нормално — помисли Состело. — Имаме един и същи чин, но гигантът с белега има властта да ме унищожи. Понеже е свързан с ОПУС МУНДО.“

Беше под достойнството на Состело да се отзовава на повикванията на Акока, сякаш бе някакъв дребен подчинен. Но той напълно успя да скрие чувствата си.

— Искали сте да ме видите?

— Да. — Акока му посочи стол. — Седнете. Имам новини за вас. Монахините са при Хайме Миро.

— Какво?

— Да. Те пътуват с Миро и хората му. Той ги е разделил на три групи.

— Как… как разбрахте това?

Рамон Акока се облегна назад в стола си.

— Играете ли шах?

— Не.

— Жалко. Много поучителна игра е. За да бъдете добър играч, необходимо е да влезете в ролята на противника си. Хайме Миро и аз играем шах един с друг.

Фал Состело го погледна въпросително.

— Не разбирам как…

— Не буквално, полковник. Ние не използваме шахматна дъска. Използваме умовете си. Аз разбирам Хайме Миро може би по-добре от всеки друг на света. Зная как работи умът му. Знаех, че ще се опита да взриви язовира при Пуенте де Реина. Там пленихме трима от неговите помощници и само късметът помогна на Миро да се измъкне. Знаех, че той ще се опита да ги спаси и той знаеше, че аз знам това. — Акока сви рамене. — Не предвиждах, че той ще използва биковете, за да подпомогне бягството им.

В гласа му прозвуча нотка на уважение.

— Говорите така, сякаш го…

— Уважавам? Уважавам ума му. Мразя човека.

— Знаете ли накъде се е отправил Миро?

— Пътува на север. Ще го хвана до три дни.

Полковник Состело го зяпаше впечатлен.

— Най-после ще бъде мат.

Вярно бе, че полковник Акока разбираше Хайме Миро и начина, по който работеше умът му, но това не беше достатъчно за него. Полковникът се нуждаеше от някакво предимство, за да осигури победата и бе намерил такова.

— Как…?

— Един от терористите на Миро — каза полковник Акока — е информатор.

Рубио, Томас и двете сестри избягваха големи градове и се движеха по странични пътища, минавайки покрай стари каменни села с пасящи овце и кози и овчари, които слушаха музика и футболни мачове с транзисторните си приемници. Това бе живописно съжителство на миналото с настоящето, но умът на Лучия бе зает с други неща.

Тя се придържаше близо до сестра Тереза, очаквайки първата възможност да вземе кръста и да избяга. Двамата мъже бяха винаги до тях. Рубио Арсано бе по-сърдечният от двамата, висок, приятен на вид, жизнерадостен мъж.

„Простодушен селянин“ — реши Лучия.

Томас Санхуро бе слаб и оплешивяващ.

„Прилича повече на обущар, отколкото на терорист. Ще бъде лесно да надхитря и двамата.“

Те вървяха през равнините на север от Авила нощем, разхлаждани от ветровете, които духаха от планината Гуадарама. На лунната светлина равнините излъчваха натрапчива празнота. Минаваха покрай чифлици с жито, маслинови дървета, лозя и царевица. За да се хранят, намираха картофи и маруля, плодове от дърветата, яйца и пилета от кокошарниците.

— Цялото поле на Испания е един огромен пазар — каза Рубио Арсано.

— И целият е безплатен — ухили се Томас Санхуро.

Сестра Тереза беше напълно безразлична към заобикалящата я среда. Единствената й мисъл бе да стигне манастира в Мендавиа. Кръстът почваше да й натежава, но тя бе твърдо решила да не го изпуска от ръцете си.

„Скоро — мислеше тя. — Ще бъдем там скоро. Ние бягаме от Гетсиманската градина от нашите врагове към новата къща, която Бог ни е приготвил.“