„Няма Бог, но съществува Сатаната и тези са неговите помощници — помисли сестра Тереза. — Те трябва да умрат. Всички.“
Докато войникът проникваше в нея, сестра Тереза сграбчи пистолета му от кобура и преди някой да успее да реагира, тя го насочи към Ариета. Куршумът го улучи в гърлото. След това тя насочи пистолета към другите войници и продължи да стреля. Четирима от тях се строполиха на пода, преди другите да се опомнят и да започнат да стрелят по нея. Войникът върху нея пречеше да се прицелят добре.
Сестра Тереза и нейният последен похитител умряха едновременно.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Хайме Миро се разбуди внезапно от движение в края на поляната. Измъкна се от спалния чувал и стана с пистолет в ръка. Когато се приближи, видя сестра Меган да се моли коленичила. Спря се, гледайки я. Имаше някаква неземна красота в образа на тази привлекателна жена, която се молеше в нощта всред гората. Хайме почувства раздразнение.
„Ако Феликс Карпио не бе изтървал, че се отправяме към Сан Себастиан, сега нямаше да бъда обременен със сестрата.“
Наложително бе да се добере до Сан Себастиан, колкото е възможно по-бързо. Полковник Акока и хората му бяха навсякъде около тях и измъкването от мрежата им само по себе си щеше да бъде трудно. Опасността нарастваше десетократно с тази жена, която ги забавяше.
Той се приближи до Меган ядосан и гласът му прозвуча по-грубо, отколкото имаше намерение.
— Казах ви да поспите. Не искам утре да ни забавяте.
Меган погледна към него и каза спокойно:
— Съжалявам, ако съм ви разгневила.
— Сестро, спестявам си гнева за по-важни неща. Такива като вас просто ме дразнят. Прекарвате живота си, като се криете зад каменни стени и чакате безплатно пътуване към отвъдния свят. Повдига ми се от всички вас.
— Защото вярваме в отвъдния свят?
— Не, сестро. Защото не вярвате в този. Вие бягате от него.
— За да се молим за вас. Ние прекарваме живота си, молейки се за вас.
— И мислите, че ще решите проблемите на света?
— След време, да.
— Няма време за това. Вашият Бог не може да чуе молитвите ви поради шума на оръдията и виковете на децата, разкъсвани от бомби.
— Когато имате вяра…
— О, аз имам много вяра, сестро. Имам вяра в това, за което се боря. Вярвам в хората си и в оръжието си. Това, в което не вярвам, са хора, които ходят по водата. Ако смятате, че вашият бог слуша сега, кажете му да ни заведе до манастира в Менавиа, за да се отърва от вас.
Той се ядоса на себе си, че е загубил самообладание.
Не беше нейна вината, че Църквата бе стояла безучастно, докато фалангистите на Франко бяха измъчвали, изнасилвали и убивали баски и каталонци.
„Не е нейна вината — каза си Хайме, — че моето семейство бе измежду жертвите.“
Тогава Хайме беше малко момче, но това бе спомен, който щеше да остане завинаги запечатан в паметта му.
Той се събуди посред нощ от шума на падащи бомби. Те падаха от небето като смъртоносни семена на разрушението.
— Ставай, Хайме. Бързо!
За Хайме ужасът в гласа на баща му бе по-страшен от грохота на въздушната бомбардировка.
Гуерника бе крепост на баските и генерал Франко бе решил да я превърне в обект за назидание.
— Унищожете я.
Всяващият ужас нацистки легион „Кондор“ и десетина италиански самолета проведоха концентрирана атака, без да проявят никаква милост. Хората от града се опитаха да избягат от смъртоносния дъжд, който се изливаше от небето, но спасение нямаше.
Хайме, майка му, баща му и двете по-големи сестри побягнаха с другите.
— Към църквата — каза бащата на Хайме. — Няма да бомбардират църквата.
Той бе прав. Всеки знаеше, че Църквата е на страната на Каудильо22, защото се правеше, че не вижда жестокото отношение към неговите врагове.
Семейство Миро се отправиха към църквата, пробивайки си път през тълпите, които бягаха, обзети от паника.
Малкото момче се държеше за ръката на баща си с всичка сила, опитвайки се да не чува ужасния шум около себе си. Той помнеше времето, когато баща му не беше уплашен и не бягаше.
— Ще има ли война, татко? — бе попитал веднъж баща си.
— Не, Хайме. Това са вестникарски приказки. Това, което искаме, е само правителството да ни даде известна независимост. Баските и каталонците имат правото на свой собствен език, знаме и празници. Все пак сме една нация. Испанци никога няма да се бият срещу испанци.