Премирът се реши.
— Претърсете го — каза той.
Това решение задвижи верига от събития, които разтърсиха цяла Испания и потресоха света.
ГЛАВА ТРЕТА
Авила
Тишината бе като нежен снеговалеж, мек и приглушен, успокояваща като шепота на летен ветрец, безмълвна като движението на звездите. Цистерцианският женски манастир на Строгия Обред беше разположен извън стените на Авила, най-високия град в Испания, сто и дванадесет километра на северозапад от Мадрид. Манастирът беше построен с оглед тишината. Правилата бяха приети в 1601 година и бяха останали непроменени в течение на векове: литургия, упражнения за духа, строго уединение, покаяние и тишина. Винаги тишината.
Манастирът се състоеше от четириъгълна група от груби каменни постройки, заобикалящи църквата. Откритите арки около вътрешния двор позволяваха светлината да пада върху големите плочи на пода, където безшумно се плъзгаха монахините. В манастира имаше четиридесет монахини, които се молеха в църквата и живееха в обителта. Авилският манастир беше един от седемте, останали в Испания, оцелял измежду стотиците, унищожени от Гражданската война по време на едно от периодичните движения срещу Църквата, каквито възникваха в Испания през вековете.
Животът в манастира бе посветен единствено на молитви. Това беше място без сезони или време и тези, които попадаха в него, биваха завинаги откъснати от външния свят. Всекидневието се състоеше в съзерцание, покаяние и четене на молитви, а уединението беше пълно и постоянно.
Всички сестри се обличаха еднакво и техните дрехи, както всичко друго в манастира, носеха символизма на вековете. Плащът с висока качулка символизираше невинност и простота, ленената туника — отричане от земните дела и самоограничение, презраменникът — готовност за труд. Одеждата включваше и забрадка от лен, която покриваше главата и обхващаше лицето, брадичката и врата.
В манастира съществуваше система от вътрешни коридори и стълбища, свързващи трапезарията, хола, килиите и параклиса. Навсякъде витаеше атмосфера на хлад, чистота и простор. Прозорци с решетки и дебели стъкла гледаха към градина, оградена с високи стени. Всеки прозорец беше над линията на погледа, за да не се отвлича вниманието. Столовата беше дълга и неприветлива, с прозорци, покрити с кепенци и завеси. Свещите в старинните свещници хвърляха тревожни сенки върху таваните и стените.
За четиристотин години нищо зад стените на манастира не се беше променило освен лицата. Сестрите нямаха никакви лични вещи, защото желаеха да са бедни, следвайки ревностно бедността на Христос. В църквата нямаше никакви украшения, освен един безценен кръст от масивно злато, подарен отдавна от богат послушник. Кръстът се съхраняваше в един шкаф в столовата, защото беше в разрез със строгостта на порядъка. На олтара в църквата висеше прост дървен кръст.
Жените, които бяха посветили живота си на Бога, живееха заедно, работеха заедно, хранеха се заедно и се молеха заедно, но никога не се докосваха или разговаряха. Единствените изключения се допускаха, когато слушаха литургия, или когато преподобната майка — игуменката Бетина — се обръщаше към тях насаме в своя кабинет. Дори тогава се използваше, колкото е възможно повече, старинен език от жестове.
Преподобната майка беше над седемдесет, жизнерадостна и енергична жена със свежо лице, която ликуваше всред спокойствието и радостта на манастирския живот и служенето на Бога. Като страстна закрилница на своите монахини тя самата усещаше повече болка, когато трябваше на наложи наказание, отколкото наказаната.
Монахините вървяха по коридорите със сведени очи и скръстени ръце, минавайки многократно покрай своите сестри, без да кажат дума или да дадат знак, че са ги забелязали. Единственият глас на манастира бяха неговите камбани — камбаните, които Виктор Юго бе нарекъл „операта на камбанариите“.
Сестрите бяха с най-различен произход и националност. Семействата им бяха на аристократи, фермери, войници… Бяха дошли в манастира като богати или бедни, образовани или невежи, нещастни или екзалтирани, но сега те бяха едно цяло в очите на Бога, обединени в своето желание за вечно сливане с Исус.
Условията на живот в манастира бяха спартански. През зимата студът беше пронизващ, а през прозорците едва проникваше бледа светлина. Монахините спяха напълно облечени върху сламеници, покрити с одеяла от груба вълна. Всяка имаше своята мъничка килия, чиято мебелировка бяха само сламеникът и дървен стол с права облегалка. Нямаше умивалник. В ъгъла стояха малка пръстена кана и тас. На никоя монахиня не беше позволено да влиза в килията на друга, освен на преподобната майка Бетина. Нямаше никакви забавления, само работа и молитви. Имаше работни места за плетене, подвързване на книги, тъкане и приготвяне на хляб. Молитвите траеха осем часа на ден: Matins, Lauds, Prime, Terce, Sext, None, Vespers и Compline. Освен тях имаше и други занимания — благословения, химни и молебствия.