Выбрать главу

Хайме беше твърде малък, за да разбере това, но, разбира се, проблемът надхвърляше въпроса за каталонците и баските. Това бе дълбок идеологически конфликт между републиканското правителство и десните националисти и това, което бе започнало като искра на несъгласие, бързо прерасна в неконтролируем огън, който привлече десетина чужди сили.

Когато превъзхождащите сили на Франко победиха републиканците и националистите поеха здраво властта в Испания, Франко насочи вниманието си към непримиримите баски.

— Накажете ги.

И кръвта продължи да се лее.

Едно твърдо ядро от баски водачи основа ETA — движение, борещо се за баска свободна държава, и бащата на Хайме бе поканен да влезе в него.

— Не. Не е правилно. Трябва да постигнем това, което по право ни принадлежи, с мирни средства. Войната не води до никъде.

Но ястребите се оказаха по-силни и ETA бързо се превърна в мощна организация.

Хайме имаше приятели, чиито бащи бяха членове на ETA и бе чувал разкази за героичните им подвизи.

— Баща ми и няколко негови приятели взривиха управлението на Гуардиа Сивил — казваше някой негов приятел.

Или:

— Чу ли за обира на една банка в Барселона? Баща ми го направи. Сега могат да купят оръжие, за да се борят срещу франкистите.

Бащата на Хайме казваше:

— Насилието не е правилният подход. Трябва да преговаряме.

— Взривихме една от техните фабрики в Мадрид. Защо баща ти не е на наша страна? Страхливец ли е?

— Не слушай приятелите си, Хайме — казваше баща му. — Това, което вършат, е криминално престъпление.

— Франко е заповядал да екзекутират десетина баски дори без съд. Ще вдигнем общонационална стачка. Баща ти ще се присъедини ли към нас?

— Татко…?

— Ние всички сме испанци, Хайме. Не бива да позволяваме никой да ни разделя.

Момчето се раздвояваше.

„Прави ли са приятелите ми? Страхливец ли е баща ми?“

Хайме вярваше на баща си.

И сега — решителна битка! Светът рухваше около него. Улиците на Гуерника бяха задръстени от крещящи тълпи, които се опитваха да избягат от падащите бомби. Около тях здания, статуи, тротоари експлоадираха в облаци от бетон и кръв.

Хайме, майка му, баща му и сестрите му стигнаха до голямата църква, единственото оцеляло здание на площада. Хората блъскаха по вратата.

— Пуснете ни! В името на Исус, отворете!

— Какво става? — извика бащата на Хайме.

— Свещениците са заключили църквата. Не искат да ни пускат.

— Да разбием вратата!

— Не!

Хайме погледна баща си с изненада.

— Не бива да влизаме насила в Божия дом — каза баща му. — Той ще ни защитава, където и да сме.

Твърде късно те видяха взвода фалангисти, които се появиха иззад ъгъла и откриха картечен огън, покосявайки невъоръжената тълпа от мъже, жени и деца на площада. Дори когато вече чувстваше куршумите да проникват в тялото му, бащата на Хайме сграбчи сина си и го повали на земята, предпазвайки го с тялото си от смъртоносната градушка от куршуми.

Зловеща тишина настана след нападението. Като от магия звуците на пушки, тропот от тичащи хора и викове изчезнаха. Хайме отвори очи и остана да лежи дълго, притиснат от тежестта на закрилящото го мъртво тяло на баща му. Баща му, майка му и сестрите му бяха мъртви, като стотици други. А преди техните тела стояха зад заключените врати на църквата.

Късно същата вечер Хайме напусна града и след два дни стигна Билбао, където се присъедини към ETA. Наборният офицер каза:

— Твърде млад си, за да постъпиш, синко. Би трябвало да ходиш на училище.

— Вие ще бъдете моето училище — каза Хайме Миро спокойно. — Ще ме учите как да се бия, за да отмъстя за убийството на семейството си.

Хайме бе неудържим. Биеше се за себе си и за семейството си и подвизите му станаха легендарни. Хайме планираше и изпълняваше смели нападения срещу фабрики и банки и провеждаше екзекуции над потисниците. Когато някой от хората му бе пленяван, той осъществяваше безумно смели акции за спасяването им.

Когато Хайме чу, че сформира Групата за специални операции, той се усмихна и каза:

— Добре. Забелязали са.

Никога не се запита дали рисковете, които поемаше, имаха нещо общо с думите „Баща ти е страхливец“, или дали се опитва да докаже нещо на себе си и на другите. Достатъчно бе, че отново и отново доказва своята смелост, че не се страхува да рискува живота си за това, в което вярваше.

Сега, поради това, че един от неговите хора бе говорил твърде свободно, беше обременен с една монахиня.