„Странно е, че Църквата е на наша страна сега. Но е твърде късно, освен ако те не уредят второ пришествие и включат майка ми, баща ми и сестрите ми“ — помисли той с горчивина.
Имаше моменти, в които Хайме чувстваше съжаление към монахинята и дори възхищение от начина, по който тя се държеше по време на трудното пътуване, въпреки своето отношение. Питаше се как другите се справяха с допълнителните задачи, с които Бог ги бе натоварил.
Поне имаше Ампаро Хирон. Вечер тя бе голямо облекчение за него.
„Тя е толкова всеотдайна, колкото и аз — помисли Хайме. — Има дори повече причини от мене да мрази правителството.“
Цялото семейство на Ампаро бе унищожено от армията на националистите. Тя бе изключително независима и изпълнена с решимост.
На разсъмване приближиха Саламанка, разположена на бреговете на река Тормес.
— Тук идват студенти от цяла Испания — обясни Феликс на Меган, — за да посещават университета. Той е може би най-добрият в Испания.
Хайме не слушаше. Мислеше за следващата си стъпка.
„Ако аз бях ловецът, къде бих поставил капана си?“ Той се обърна към Феликс:
— Ще пропуснем Саламанка. Има един хан извън града. Ще отседнем там.
Ханът беше малък, разположен встрани от туристическия поток. Към фоайето, което се охраняваше от рицарски доспехи, водеха каменни стъпала.
Когато групата се приближи до входа, Хайме каза на двете жени:
— Чакайте тук.
Той кимна към Феликс Карпио и двамата мъже изчезнаха.
— Къде отиваме? — попита Меган.
Ампаро Хирон й хвърли презрителен поглед.
— Може би отидоха да търсят вашия бог.
— Надявам се, че ще го намерят — отговори Меган.
След десетина минути мъжете се върнаха.
— Чисто е — каза Хайме на Ампаро. — Ти и сестрата ще бъдете в една стая. Феликс ще бъде с мен.
Той й подаде ключ. Ампаро каза раздразнено:
— Скъпи, искам да бъда с теб, не с…
— Прави каквото ти казвам. Наглеждай я.
Ампаро се обърна към Меган:
— Добре. Тръгвайте, сестро.
Меган последва Ампаро в хана и нагоре по стълбите.
Стаята бе една от десетината, разположени по дължината на голия сив коридор на втория етаж. Ампаро отключи вратата и двете жени влязоха. Стаята бе малка, скромна и оскъдно мебелирана, с дървен под, стени с гола мазилка, легло, сламеник, олющена маса и два стола.
Меган огледа стаята и възкликна:
— Чудесна е.
Ампаро Хирон се обърна ядосана, мислейки, че Меган иронизира.
— На кого, по дяволите, се оплаквате от…
— Толкова е голяма — продължи Меган.
Ампаро я изгледа за момент, а след това се засмя. Разбира се, че ще изглежда голяма в сравнение с килиите, в които живееха сестрите.
Ампаро започна да се съблича.
Меган не можа да се въздържи да не я гледа. За първи път я виждаше на дневна светлина. Жената бе красива по земен начин. Имаше червена коса, бяла кожа и сочни гърди, талията й бе тънка, а бедрата й се люлееха, когато се движеше.
— Сестро, ще ми кажете ли нещо? Защо човек отива в манастир?
Отговорът на този въпрос бе прост. „Има ли нещо по-чудно от това да се посветиш на Божията слава?“
— Без да се замислям, бих могла да се сетя за хиляда причини — каза Ампаро.
Тя се приближи до леглото и седна.
— Може да спите на сламеника. От това, което съм чувала за манастирите, зная, че вашият бог не желае да се чувствате твърде удобно.
Меган се усмихна.
— Няма значение това. Аз се чувствам добре вътрешно.
В другата стая, през коридора, Хайме Миро се бе излегнал на леглото. Феликс Карпио се опитваше да се настани по-удобно на сламеника. И двамата бяха напълно облечени. Пистолетът на Хайме бе под възглавницата му. Пистолетът на Феликс бе на малката разнебитена масичка до него.
— Какво мислиш, че ги кара да го вършат? — попита Феликс.
— Да вършат какво, приятелю?
— Да се затварят в манастир за цял живот като затворници.
Хайме Миро сви рамене.
— Попитай сестрата. Страшно бих искал да пътуваме сами. Не ми харесва тази работа.
— Хайме, Бог ще ни благодари за това добро дело.
— Наистина ли вярваш в това? Не ме разсмивай.
Феликс не продължи темата. Не бе тактично да се говори с Хайме за католическата църква. Двамата мъже замълчаха, всеки погълнат от собствените си мисли.
Феликс Карпио мислеше:
„Бог остави сестрите в нашите ръце. Трябва да ги заведем в манастир благополучно.“
Хайме си мислеше за Ампаро. Желаеше я силно в момента.
„Тази проклета монахиня“ — помисли той.
Започна да се завива, когато се сети, че има още нещо, което трябваше да свърши.
В малкото тъмно фоайе долу мъжът на рецепцията седеше тихо, чакайки, докато новите гости заспят. С туптящо сърце вдигна слушалката и набра един номер. Отговори ленив глас: