— Полицейско управление.
Мъжът прошепна в слушалката на своя племенник:
— Флориан, тук са Хайме Миро и трима от неговите хора. Би ли се отказал от честта да ги хванеш?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
На деветдесет мили на изток в една гориста местност по пътя за Пеняфиел спеше Лучия Кармине. Рубио Арсано седеше, наблюдавайки я. Не му се искаше да я събуди.
„Спи като ангел“ — помисли той.
Но изгревът наближаваше и бе време да се тръгва.
Рубио се наведе и прошепна нежно в ухото й:
— Сестра Лучия…
Лучия отвори очи.
— Време е да тръгваме.
Тя се прозя и се протегна мързеливо. Блузата й се бе разкопчала и част от гърдата й се показваше. Рубио бързо отмести погледа си встрани.
„Трябва да контролирам мислите си. Тя е невяста на Исус.“
— Сестро…
— Да?
— Аз… се чудя дали не бих могъл да ви помоля за една услуга — той почти се изчерви.
— Да?
— Аз… отдавна не съм се молил. Но съм възпитан като католик. Не бихте ли казала една молитва?
Това бе последното нещо, което очакваше Лучия. „От колко време самата аз не съм казвала молитва?“ — запита се тя.
Манастирът не се броеше. Докато другите се молеха, нейните мисли бяха заети с планове за бягство.
— Аз… не…
— Сигурен съм, че това ще подейства добре и на двамата.
Как да му обясни, че не помни нито една молитва.
— Аз… такова…
Да. Имаше една, която си спомняше. Когато бе малко момиче, коленичеше до леглото си и баща й стоеше до нея, готов да я сложи да спи. Бавно започна да си припомня думите на двадесет и трети псалм.
— Бог е моят пастир. Той ме накара да лежа в зелени пасища, той ме водеше покрай тихи води. Той възстанови душата ми, той ме води по пътищата на справедливостта, в неговото име…
Спомени почнаха да прииждат.
Тя и баща й бяха притежавали света. И той толкова се гордееше с нея.
„Ти си родена под щастлива звезда, ангелско лице.“
Чувайки това, Лучия се чувстваше щастлива и красива. Нищо не беше в състояние да й навреди. Не бе ли тя красивата дъщеря на могъщия Анжело Кармине?
— Да, въпреки че вървя през долината на сянката на смъртта, аз няма да се страхувам от никакво зло…
Злите бяха враговете на баща й и братята й. И тя ги бе накарала да платят.
— Защото ти си с мен. Твоята тояга и твоят жезъл ми дават успокоение…
„Къде беше Бог, когато се нуждаех от успокоение?“
— Ти приготви маса пред мене и присъствието на моите врагове. Ти миропомаза главата ми с масло, чашата ми потече над…
Сега тя говореше по-бавно, шепнешком. Тя се питаше какво бе станало с малкото момиченце в бялата рокля за първо причастие? Бъдещето изглеждаше толкова красиво. Някак всичко бе тръгнало погрешно. Всичко.
„Загубих баща си, братята си и себе си?“
В манастира не бе мислила за Бога. Но сега, тук навън с този прост селянин…
„Не бихте ли казала една молитва за нас?“
Лучия продължи:
— Добротата и състраданието ще ме следват през всичките дни на моя живот и аз ще обитавам Божия дом завинаги.
Рубио я гледаше трогнат.
— Благодаря ви, сестро.
Лучия кимна, неспособна да говори. „Какво става с мен?“ — запита се тя.
— Готова ли сте, сестро?
Тя погледна към Рубио Арсано и каза:
— Да. Готова съм.
След пет минути бяха вече тръгнали.
Внезапен пороен дъжд ги застигна и те се скриха в една изоставена колиба. Едрите дъждовни капки удряха по покрива и стените на колибата като сърдити юмручета.
— Мислите ли, че бурята ще спре някога?
Рубио се усмихна:
— Това не е истинска буря, сестро. Това е, което баските наричат „сиримири“. Ще спре така бързо, както и започна. Сега земята е суха. Този дъжд й е необходим.
— Наистина?
— Да. Аз съм земеделец.
„Личи си“ — помисли Лучия.
— Простете ми, че казвам това, сестро, но вие и аз имаме много общо.
Лучия погледна към бърборещия селянин и си помисли:
„Така ще бъде целия ден.“
— Наистина ли?
— Да. Наистина вярвам, че в много отношения да бъдеш във ферма, трябва да е като да си в манастир.
Тя не можа да види връзката.
— Не разбирам.
— Добре, сестро, в манастира се мисли много за Бог и неговите чудеса. Не е ли така?
— Да.
— В известен смисъл фермата е Бог. Човек е заобиколен от божии творения. Всичко, което расте от божията земя, било то жито, маслини или грозде — всичко идва от Бога, нали? Това са все чудеса и ги виждаш да стават всеки ден и понеже им помагаш да растат, ти си част от чудото.
Лучия се усмихна на ентусиазма в гласа му. Изведнъж дъждът спря.