— Сега можем да продължим, сестро.
— Скоро ще стигнем до река Дуеро — каза Рубио. — Водопадът Пеняфиел е точно пред нас. Ще продължим до Аранда де Дуеро и след това до Логроньо, където ще се срещнем с другите.
„Ти ще отидеш на тези места — помисли Лучия. — Пожелавам ти успех. А аз ще бъда в Швейцария, приятелю.“
Чуха шума на водопада половин час, преди да стигнат до него. Той представляваше красива гледка. Водите му се спускаха стъпаловидно в бързо течащата река. Шумът бе почти оглушителен.
— Искам да се изкъпя — каза Лучия.
Сякаш години бяха минали, откакто се бе къпала за последен път.
Рубио Арсано я погледна изненадан.
— Тук?
„Не, глупако, в Рим.“
— Да.
— Внимавайте. Реката е придошла поради дъжда.
— Не се притеснявайте.
Тя се спря, чакайки търпеливо.
— О, ще се отдалеча, докато се събличате.
— Стойте наблизо — каза бързо Лучия.
Вероятно в гората имаше хищни животни.
Когато Лучия почна да се съблича, Рубио се отдалечи на няколко метра и се обърна гърбом.
— Не влизайте много навътре, сестро — викна той. — Реката е коварна.
Лучия постави увития кръст на място, където можеше да го наблюдава. Голото й тяло се чувстваше чудесно на сутрешен въздух. Когато се съблече напълно, тя влезе във водата. Беше студена и тонизираща.
Лучия се обърна и видя, че Рубио гледа усърдно в обратната посока. Усмихна се на себе си. Всички други мъже, които бе познавала, щяха да си плакнат очите на негово място.
Навлезе по-дълбоко, избягвайки камъните, които бяха навсякъде, и пръсна вода над главата си, чувствайки как течащата вода блъска краката й.
Близо до нея потокът влачеше малко дърво. Обръщайки се да го види, тя изведнъж загуби равновесие и се подхлъзна, изкрещявайки. Падна тежко, удари си главата в една скала.
Рубио се обърна и видя с ужас как Лучия изчезва в бушуващата вода.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Когато сержант Флориан Сантиаго затвори телефона в полицейското управление в Саламанка, ръцете му трепереха.
„Тук са Хайме Миро и трима, от неговите хора. Би ли се отказал от честта да ги хванеш?“
Правителството бе определило голяма награда за главата на Хайме Миро, а сега баският престъпник бе в ръцете му. Парите от наградата щяха да променят целия му живот. Можеше да си позволи да изпрати децата си в по-добро училище, да купи перална машина за жена си и бижута за любовницата си. Разбира се, щеше да раздели част от парите с чичо си.
„Ще му дам двадесет процента — помисли Сантиаго. — Или може би десет.“
Той бе напълно наясно с репутацията на Хайме Миро и нямаше никакво намерение да рискува живота си, опитвайки се хване терориста.
„Нека други да поемат риска и да ми осигурят наградата.“
Той седна пред бюрото си, като обмисляше най-добрия начин за справяне със ситуацията. Веднага се сети за полковник Акока. Всеки знаеше, че съществува кървава вендета между полковника и престъпника. Освен това полковникът разполагаше с цялата Група за специални операции. Да, точно това бе начинът да се действа.
Той вдигна телефона и след десет минути разговаряше със самия полковник.
— Обажда се сержант Флориан Сантиаго от полицейското управление в Саламанка. Проследих Хайме Миро.
Акока се постара да запази гласа си спокоен.
— Сигурен ли сте в това?
— Да, полковник. Той е в Парадор Насионал Раймундо де Боргон, малко извън града. Отседнал е да пренощува. Чичо ми е на рецепцията. Той самият ми се обади. С Миро има още един мъж и две жени.
— Чичо ви сигурен ли е, че е Миро?
— Да, полковник. Той и другите спят в двете задни стаи на втория етаж на хана.
Акока каза:
— Слушайте ме внимателно, сержант. Искам да отидете незабавно при хана и да пазите отвън, за да сме сигурни, че никой от тях няма да напусне. Мога да стигна дотам за един час. Не трябва да влизате вътре. И внимавайте да не ви забележат. Ясно ли е?
— Да, полковник. Тръгвам веднага. — Той се поколеба. — По отношение на парите от наградата…
— Когато хванем Миро, те са ваши.
— Благодаря ви, полковник. Много ви…
— Тръгвайте!
Флориан Сантиаго затвори телефона. Изкушаваше се да се обади на любовницата си, за да й съобщи новината, но това можеше да почака. Щеше да я изненада по-късно. А сега трябваше да действа. Той повика горе един от дежурните полицаи.
— Поемете ръководството. Аз отивам да изпълня една задача. Ще се върна след няколко часа.
„И ще се върна богат човек — помисли си той. — Първото нещо, което ще купя, ще бъде нова кола — синя. Не, може би ще е бяла.“