Полковник Рамон Акока остави слушалката и се замисли за момент. Този път нямаше да има пропуск. Това бе последният ход в играта на шах между двамата. Трябваше да действа много внимателно. Миро сигурно бе поставил часовои.
Акока повика адютанта си.
— Да, полковник.
— Вземете двадесет от вашите най-добри стрелци. Да бъдат въоръжени с автоматично оръжие. Тръгваме за Саламанка след петнадесет минути.
— Да, полковник.
Нямаше да има спасение за Миро. Полковникът вече планираше мислено нападението. Ханът щеше да бъде напълно заобиколен от кордон войници, които щяха да се придвижват бързо и тихо.
„Изненадваща атака преди главорезът да е имал възможност да убие още някого от моите хора. Ще убием всичките, докато спят.“
След петнадесет минути помощникът му се върна.
— Готови сме да тръгваме, полковник.
Сержант Сантиаго отиде до хана, без да се бави. Дори и без предупреждението на полковника, нямаше намерение да изпуска терористите. Сега, в изпълнение на заповедта на Акока, той стоеше скрит на около двадесет метра от хана, наблюдавайки главния вход.
Нощният въздух беше хладен, но мисълта за наградата го стопляше. Мислеше си, дали двете жени вътре са красиви и дали спяха с мъжете. За едно нещо обаче беше сигурен. След няколко часа всички щяха да бъдат мъртви.
Военният камион влезе в града тихо и се насочи към хана.
Полковник Акока запали фенерчето и погледна картата си. Когато бяха на една миля от хана, той каза:
— Спрете тук. Останалия път ще минем пеша. Пазете тишина.
Сантиаго не усети тяхното приближаване, докато един глас в ухото му не го стресна.
— Кой сте вие?
Той се обърна и видя полковник Рамон Акока. „Боже мой, той изглежда страшен“ — помисли Сантиаго.
— Аз съм сержант Сантиаго, полковник.
— Някой излизал ли е от хана?
— Не, полковник. Всички са вътре и може би вече са заспали.
Полковникът се обърна към помощника си:
— Искам половината от хората да образуват обръч около хотела. Ако някой се опита да избяга, да го застрелят. Другите ще дойдат с мен. Бегълците са в двете задни стаи на горния етаж. Да тръгваме.
Сантиаго видя как полковникът и хората му влязоха в хана, движейки се безшумно. Помисли си, дали ще има много стрелба. И ако има, дали чичо му няма да бъде убит от куршумите. Би било жалко. Но, от друга страна, нямаше да се наложи да дели наградата с него.
Когато полковникът и хората му стигнаха горния етаж, Акока пошепна:
— Полковник, да мина ли пред вас?
— Не.
Той възнамеряваше да си направи удоволствието сам да убие Хайме Миро.
В края на коридора бяха двете стаи, в които спяха Миро и неговите хора. Акока направи знак петима от хората да покриват едната врата, а другите петима — другата.
— Сега! — изкрещя той.
Това бе моментът, за който гореше. При сигнала му войниците избиха двете врати едновременно и нахълтаха в стаите с готови оръжия. Озоваха се всред празните стаи, гледайки разхвърляните легла.
— Излизайте. Бързо! Надолу по стълбите! — изкряска Акока.
Войниците претърсиха всяка стая в хотела, като разбиваха врати и будеха уплашените гости. Хайме Миро и другите ги нямаше никъде. Полковникът се втурна на долния етаж, за да види човека на рецепцията.
Във фоайето нямаше никого.
— Ало — извика той. — Ало.
Не получи никакъв отговор. Страхливецът се криеше. Един от войниците гледаше на пода зад бюрото.
— Полковник…
Акока отиде при него и погледна на пода. Вързаното тяло на служителя със запушена уста беше облегнато на стената. На врата му беше окачена табела с надпис: „Моля, не безпокойте“.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Рубио Арсано видя с ужас как Лучия изчезна под бушуващата вода и бе повлечена надолу по течението. След секунда той вече тичаше надолу по брега на реката, прескачайки камъни и храсти. На първия завой на реката, той видя тялото на Лучия да се приближава към него. Гмурна се и започна да плува с всички сили към нея, борейки се със силното течение. Беше почти невъзможно. Лучия бе само на три метра от него, но изглеждаше, като че е на мили. Той направи едно последно неимоверно усилие и сграбчи ръката й, при което пръстите му едва не се изплъзнаха. Хвана я здраво и я повлече към брега.
Когато Рубио най-после стигна до брега на реката, той издърпа Лучия на тревата и легна, поемайки си дъх. Тя беше в безсъзнание и не дишаше. Рубио я обърна по корем, възседна я и започна да притиска дробовете й. Изтече минута, после две и точно, когато почна да се отчайва, от устата й избликна вода и тя изстена. Рубио изрече благодарствена молитва.