— Добър ден, сеньор. Нося нещо, което бих искала да продам.
Бе толкова нервна, че трябваше да допре коленете си, за да спре треперенето им.
— Да?
Лучия извади златния кръст и го показа.
— Представлява ли за вас интерес да купите това?
Съдържателят на заложната къща го взе в ръце и Лучия видя как очите му светват.
— Мога ли да ви попитам откъде го имате?
— Оставен ми е от един чичо, който умря съвсем скоро.
Гърлото й бе пресъхнало и тя едва говореше. Мъжът опипа кръста, обръщайки го бавно в ръцете си.
— Колко искате за него?
Мечтата й се сбъдваше.
— Искам двеста и петдесет хиляди песети.
Той се намръщи и поклати глава.
— Не. Той струва само сто хиляди песети.
— По-скоро бих си продала тялото.
— Може би бих дал до сто и петдесет хиляди песети.
— По-скоро бих го стопила и бих оставила златото да изтече на улицата.
— Двеста хиляди песети. Това е последното ми предложение.
Лучия взе златния кръст от него.
— Вие направо ме ограбвате, но ще приема.
Тя видя възбудата в очите му.
— Добре, сеньорита.
Той посегна към кръста. Лучия го дръпна към себе си.
— Имам едно условие.
— Какво условие има, сеньорита?
— Откраднаха ми паспорта. Нуждая се от нов, за да напусна страната и да посетя нещастната си леля.
Той я гледаше, размисляйки, после кимна.
— Разбирам.
— Ако ми помогнете за това, кръстът е ваш.
Той въздъхна.
— Снабдяването с паспорт е трудно, сеньорита. Властите са много строги.
Лучия го гледаше, без да каже нищо.
— Не виждам как мога да ви помогна.
— Благодаря ви все пак, сеньор.
Тя се отправи към вратата.
Той я остави да стигне до изхода, преди да каже:
— За момент.
Лучия се спря.
— Току-що ми хрумна нещо. Имам братовчед, който понякога се занимава с такива деликатни работи. Той е далечен роднина, разбирате ли?
— Разбирам.
— Бих могъл да говоря с него. Кога ви е необходим паспортът?
— Днес.
Голямата му глава кимна бавно.
— И ако успея да сторя това, да смятаме ли нещата уредени?
— Когато получа паспорта си.
— Съгласен. Върнете се в осем часа и братовчед ми ще бъде тук. Ще се приготви да направи необходимата снимка и да я сложи на паспорта.
Лучия усети как сърцето й бие лудо.
— Благодаря ви, сеньор.
— Искате ли да оставите кръста на съхранение тук?
— Той е на сигурно място при мен.
— Тогава в осем часа. Довиждане.
Тя излезе от магазина. Заобиколи внимателно полицейското управление и се отправи към механата, където чакаше Рубио. Забави крачка. Най-после бе успяла. С парите от кръста щеше да се добере до Швейцария и свободата. Би трябвало да е щастлива, но вместо това чувстваше странна потиснатост.
„Какво става с мен? Работите ми потръгват. Рубио ще се съвземе достатъчно скоро. Ще намери някоя друга.“
Тогава тя си спомни погледа в очите му, когато й бе казал:
„Искам да се оженя за теб. През целия си живот не съм казвал това на друга жена.“
„Да върви по дяволите — помисли тя. — Все пак, не ми е проблем.“
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Медиите бяха побеснели. Заглавията валяха едно след друго. Говореше се за нападението на манастира, масовото арестуване на монахините за укриване на терористи, бягството на четири от тях, застрелването на петимата войници от една от монахините, преди тя да бъде убита. Международните агенции бяха силно заинтересувани.
В Мадрид бяха пристигнали репортери от цял свят и премиер-министърът Леополдо Мартинес, в стремежа си да успокои нещата, се бе съгласил на пресконференция. В кабинета му се бяха събрали почти петдесет репортери от цял свят. Полковникът Рамон Акока и Фал Состело бяха до него. Премиерът бе видял заглавието в следобедния лондонски „Таймс“:
Репортер от „Пари Мач“ питаше:
— Господин премиер-министър, имате ли някаква представа къде са избягалите монахини сега?
Премиер-министърът Мартинес отговори:
— Полковник Акока отговаря за издирването. Той ще ви отговори.
Акока каза:
— Имаме основание да смятаме, че са в ръцете на баските терористи. Със съжаление също трябва да отбележа, че има доказателства за сътрудничество на монахините с терористите.
Репортерите записваха трескаво.
— Какво ще кажете за застрелването на сестра Тереза и войниците?
— Имаме информация, че сестра Тереза е работила с Хайме Миро. Под предлог, че ще ни помогне да открием Миро, тя е влязла в един военен лагер и е застреляла петима войници, преди да бъде спряна. Уверявам ви, че армията и Групата за специални операции правят всички усилия, за да изправят пред съда престъпниците.