— Не е необходимо да свирите — каза търпеливо Рикардо. — Само за създаване на впечатление е.
Той поднесе китарата към нея и тя я взе с нежелание. Двамата тръгнаха по криволичещите улици на Сеговия под огромния виадукт, построен от римляните преди векове.
Рикардо реши да опита отново.
— Виждате ли този виадукт, сестро? Между камъните няма никакъв цимент. Според легендата той е бил построен от дявола преди две хиляди години, камък върху камък, свързани само с дяволската магия.
Той я погледна, очаквайки някаква реакция. Нищо.
„Да върви по дяволите — помисли Рикардо Меладо. — Отказвам се.“
Членовете на Гуардиа Сивил бяха навсякъде и винаги когато минаваха покрай тях, Рикардо се преструваше, че е увлечен в разговор с Грасиела, стараейки се да избягва телесен контакт с нея. Броят на полицаите и войниците изглеждаше, че нараства, но Рикардо се чувстваше относително спокоен. Те би трябвало да търсят монахиня в одежди и група хора на Хайме Миро, но нямаха основание да подозират двама млади туристи с китари.
Рикардо се чувстваше гладен и въпреки че сестра Грасиела не беше казала нищо, той бе сигурен, че също е гладна. Приближиха се до малко кафене.
— Ще спрем тук и ще хапнем малко, сестро.
Тя стоеше, гледайки го. Рикардо въздъхна.
— Добре. Както желаете.
Той влезе вътре. Секунда по-късно Грасиела го последва.
Когато седнаха, Рикардо попита:
— Какво ще поръчате, сестро?
Не последва никакъв отговор. Беше възмутително. Рикардо каза на сервитьорката:
— Две супи и две порции с наденица.
Когато храната беше донесена, Грасиела започна да яде това, което бе сложено пред нея. Той забеляза, че тя яде автоматично, без удоволствие, сякаш изпълнява някакво задължение. Мъжете от другите маси я гледаха и Рикардо не ги укоряваше.
„Младият Гоя би трябвало да отрази красотата й“ — помисли си той.
Въпреки недружелюбното поведение на Грасиела, Рикардо чувстваше стягане в гърлото всеки път, когато я погледнеше. Ядосваше се на себе си, че е такъв романтичен глупак. Тя представляваше загадка, скрита зад проницаема стена. Рикардо Меладо познаваше десетки красиви жени, но никоя не бе му въздействала по този начин. В нейната красота имаше нещо почти мистично. Странното бе, че той нямаше никаква представа какво се крие зад тази забележителна фасада. Умна ли бе, или глупава? Интересна или скучна? Хладнокръвна или страстна?
„Надявам се, че е глупава, скучна и студена — помисли си Рикардо. — Иначе не бих могъл да понеса да я загубя. Като че ли някога бих могъл да я имам. Тя принадлежи на Бог.“
Той погледна встрани, опасявайки се, че тя би могла да усети за какво си мисли той.
Когато стана време да си тръгват, Рикардо плати сметката и те станаха. По време на пътуването бе забелязал, че сестра Грасиела накуцва леко.
„Трябва да осигуря някакъв транспорт — помисли той. — Имаме още много път.“
Тръгнаха надолу по улицата и в края на града, на Мансанарес ел Реал попаднаха на цигански керван. Бяха четири живописно украсени коли, теглени от коне. Отзад в колите имаше жени и деца, всички облечени с цигански костюми.
Рикардо каза:
— Почакайте тук, сестро. Ще се опитам да осигуря превоза ни.
Той се приближи до водача на първата кола, плещест мъж с всички цигански атрибути, включително обеци.
— Добър ден, сеньор. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако вземете приятелката ми и мен.
Циганинът погледна към Грасиела.
— Възможно е. Накъде пътувате?
— Към планината Гуадарама.
— Мога да ви закарам до Керезо де Абахо.
— Това би било много добре. Благодаря ви.
Рикардо стисна ръката на циганина и сложи пари в нея.
— Влезте в последната кола.
— Благодаря.
Рикардо се върна при Грасиела.
— Циганите ще ни закарат до Керезо де Абахо — каза й той. — Ще пътуваме в последната кола.
За момент беше сигурен, че тя ще откаже. Тя се поколеба, след това се отправи към колата.
Вътре имаше пет-шест цигани, които направиха място за Рикардо и Грасиела. Когато се качваха, Рикардо понечи да й помогне, но в момента, в който докосна ръката й, тя го отблъсна с ярост, която го изненада.
„Е, добре, върви по дяволите.“ — Той забеляза оголения крак на Грасиела, докато тя се качваше в колата и си помисли: „Има най-красивите крака, които някога съм виждал.“
Те се настаниха удобно, доколкото беше възможно, на твърдия дървен под на каруцата и дългото пътуване започна. Грасиела седна в един ъгъл, със затворени очи и устни, които се движеха, произнасяйки молитва. Рикардо не можеше да отмести погледа си от нея.
С напредването на деня слънцето започна да грее като гореща пещ над тях, нагрявайки земята. Небето бе безоблачно и наситено синьо. От време на време, докато колата пресичаше равнината, над главите им прелитаха грамадни птици.