„Червеникавият ястреб — помисли Рикардо. — Лешоядът с цвят на лъв.“
Късно след обяд циганският керван спря и водачът се приближи до последната кола.
— Можем да ви докараме дотук — каза той на Рикардо. — Отправяме се към Винвелас.
„Неподходяща посока“ — помисли Рикардо.
— Това е чудесно — увери го той. — Благодарим ви.
Той протегна ръка да помогне на Грасиела и се спря навреме.
Обърна се към водача на циганите:
— Ще ви бъда много задължен, ако продадете на приятелката ми и мен малко храна.
Шефът се обърна към една от жените и каза нещо на чужд език. След малко Рикардо получи два пакета храна.
— Много благодаря. — Той извади пари.
Шефът на циганите го разгледа за момент.
— Вие и сестрата вече платихте храната си.
„Вие и сестрата“. — Значи той знаеше. И все пак Рикардо не се почувства в опасност. Циганите бяха така потискани от правителството, както и баските и каталонците.
— Вървете с Бога.
Рикардо гледаше как керванът се отдалечава и се обърна към Грасиела. Тя го гледаше, безмълвна и безизразна.
— Няма още дълго да понасяте компанията ми — увери я Рикардо. — Скоро ще бъдем в Логроньо. Там ще срещнете приятелките си и ще се отправите към манастира в Мендавиа.
Никаква реакция. Все едно, че говори на каменна стена.
Бяха ги свалили в една спокойна долина, богата на овощни градини с ябълки, сливи и смокини. На няколко метра от тях бе река Дуратон, пълна с тлъста пъстърва. В миналото Рикардо често бе ловил риба тук. Би било идеално място за почивка, но ги чакаше дълъг път.
Той се обърна да разгледа планината Гуадарама, веригата, която се простираше пред тях. Рикардо познаваше добре местността. Имаше няколко пътя, които се виеха през планината. Диви планински кози и вълци скитаха по пътеките. Ако пътуваше сам, Рикардо би избрал най-късия път, но със сестра Грасиела до себе си реши да избере най-безопасния.
— Е, да бяхме тръгнали — каза той. — Предстои ни продължително изкачване.
Нямаше никакво намерение да изпусне срещата с другите в Логроньо. Нека безмълвната сестра да стане грижа за някого друг.
Сестра Грасиела стоеше, чакайки Рикардо да поведе. Той се обърна и почна да се изкачва. Когато тръгнаха по стръмната планинска пътека, Грасиела се подхлъзна на някакви камъчета и Рикардо инстинктивно посегна да й помогне. Тя се дръпна рязко от ръката му и се изправи.
„Чудесно — помисли той сърдито. — Счупи си врата.“
Те продължиха да се изкачват, отправяйки се към величествения връх над тях. Пътят започна да става по-стръмен и по-тесен и мразовитият въздух започна да се разрежда. Пътуваха на изток, минавайки през борови гори. Пред тях се простираше село, което беше рай за скиори и алпинисти. Рикардо знаеше, че там има гореща храна, топлина и почивка. Представляваше изкушение.
„Твърде опасно“ — реши той. Би било идеално място за Акока да постави капан.
Обърна се към сестра Грасиела:
— Ще заобиколим селото. Можете ли да повървите още малко, преди да спрем за почивка?
Тя го погледна и в отговор се обърна и продължи да върви.
Ненужната грубост го обиждаше и той си помисли: „Благодаря на небесата, че в Логроньо ще се отърва от нея. Защо, за Бога, изпитвам смесени чувства по отношение на това?“
Заобиколиха селото, вървейки по края на една гора, и скоро бяха отново на пътя, изкачвайки се нагоре. Дишането ставаше по-трудно, а пътеката — по-стръмна. На един завой попаднаха на празно орлово гнездо. Заобиколиха друго планинско село — спокойно и мирно в лъчите на следобедното слънце. Починаха близо до него, спирайки до планински поток, където пиха от ледената вода.
По здрач стигнаха до скалист район, известен с пещерите си. След това пътят тръгваше надолу.
„Отсега нататък — помисли Рикардо, — ще бъде по-лесно. Най-трудното мина.“
Над главата си чу слаб бръмчащ звук. Погледна нагоре, търсейки източника му. Изведнъж над билото на планината се появи военен самолет, летейки към тях.
— Долу! — извика Рикардо. — Долу!
Грасиела продължи да върви. Самолетът направи кръг и започна да се спуска надолу.
— Лягай долу! — извика отново Рикардо.
Той скочи върху нея и я събори на земята, затискайки я с тялото си. Това, което се случи, го изненада напълно. Без всякакво предупреждение Грасиела започна да крещи хистерично, борейки се с него. Риташе го в слабините, дращеше лицето му, опитвайки се да засегне очите му. Но най-вероятното нещо бе това, което приказваше. Крещеше поредица от неприлични думи, които шокираха Рикардо, обсипваше го словесна буря от мръсотии. Не можеше да повярва, че тези думи излизат от тази красива, невинна уста.