Тя го погледна и си помисли:
„Не мога да му кажа. Ще ме намрази.“
— Прегърни ме — помоли Грасиела.
Те спаха и се събудиха призори, виждайки как слънцето изпълзява иззад билото на планината, заливайки хълмовете с топло червено сияние.
Рикардо каза:
— Ще бъде по-безопасно да се крием тук днес. Ще тръгнем, когато се стъмни.
Ядоха от торбата с храна, която циганите им бяха дали, и обмисляха бъдещето си.
— Тук в Испания има чудесни възможности — каза Рикардо. — Или ще има, когато настъпи мир. Имам десетки идеи. Ще имаме свой собствен бизнес. Ще купим красива къща и ще отгледаме хубави синове.
— И красиви дъщери.
— И красиви дъщери. — Той се усмихна. — Никога не съм мислил, че може да бъда толкова щастлив.
— Нито пък аз, Рикардо.
— След два дни ще бъдем в Логроньо и ще се видим с другите — каза Рикардо. Той взе ръката й. — Ще им кажем, че няма да се връщаш в манастира.
— Мисля си, дали ще разберат. — Той се засмя. — Всъщност не ме интересува. Бог разбира. Обичах живота си в манастира, — каза тя нежно — но… — Тя се наведе към него и го целуна.
Рикардо каза:
— Имам толкова много да наваксвам за теб.
Тя се изненада.
— Не разбирам.
— Годините, през които беше в манастира, изолирана от света. Кажи ми, скъпа… притеснява ли те това, че си загубила всички тези години?
Как можеше да му обясни?
— Рикардо… не съм загубила нищо. Наистина ли съм пропуснала толкова много?
Той си мислеше за това, не знаейки откъде да започне. Разбираше, че събитията, които смяташе за важни, не биха имали значение за монахините в тяхното уединение. Войни като Арабско-израелската война? Берлинската стена? Убийството на политически лидери като американския президент Джон Кенеди и брат му Роберт Кенеди? И на Мартин Лутер Кинг младши, великият черен водач на мирното движение на черните за равенство? Глад? Наводнения? Земетресения? Стачки и демонстрации срещу нечовешкото отношение на хората към хората?
В крайна сметка в каква степен тези събития биха повлияли върху нейния личен живот? Или върху личния живот на мнозинството от хората на земята?
След пауза Рикардо каза:
— В известен смисъл не си изпуснала много. Но в друг смисъл — да. Нещо важно е ставало. Животът. Докато си била затворена през всичките тези години, деца са се раждали и израствали, влюбени са се женили, хора са страдали и са били щастливи, хора са умирали и всички ние тук, навън, сме били част от това, част от живота.
— И ти мислиш, че аз не съм била никога част от това? — попита Грасиела. И думите й почнаха да се сипят, преди тя да може да ги спре. — Някога и аз бях част от този живот, за който говориш. Той бе за мен истински ад. Майка ми беше развратница и всяка нощ имах различен чичо. Когато бях на четиринадесет години, отдадох тялото си на един мъж, защото ревнувах майка си и това, което вършеше. — Сега думите й се изливаха в неспирен поток. — Аз също щях да стана развратница, ако бях останала там, за да бъда част от живота, за който мислиш, че е толкова цветен. Не, не мисля, че избягах от нещо. Избягах към нещо. Открих безопасен свят, който е мирен и добър.
Рикардо я гледаше ужасен.
— Аз… съжалявам — каза той. — Не исках да…
Грасиела плачеше. Той я взе в прегръдките си и каза:
— Всичко е наред. Това е свършило. Била си дете. Обичам те.
Тя се чувстваше като че ли Рикардо й бе дал опрощение на греховете.
Бе му разказала за ужасните неща, които беше сторила в миналото и все пак той й прости. И — чудо на чудесата — обичаше я.
Рикардо я притисна силно.
Има едно стихотворение от Фредерико Гарсия Лорка:
Изведнъж тя си помисли за войниците, които ги преследваха, и се запита дали тя и любимият й Рикардо ще живеят достатъчно дълго, за да имат бъдеще заедно.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Липсваше една връзка, ключ към миналото, и Алън Тъкър бе твърдо решил да я открие. Във вестника не се споменаваше нищо за изоставено бебе, но щеше да е достатъчно лесно да се открие датата, на която е било занесено в сиропиталището. Ако датата съвпадаше с времето на самолетната катастрофа, Елън Скот ще трябва да измисли интересно обяснение.