— Ако това ще ви успокои, сестро — каза Хайме, — ние не крадем тази кола. Конфискуваме я в името на баската армия.
Меган понечи да каже нещо, но се спря. Не би могла да каже нищо, което да го накара да си промени намеренията. Седеше мълчаливо, докато Хайме караше към центъра на града.
„Ще ограби банка — помисли Меган — и пред очите на Бога аз ще бъда толкова виновна, колкото и той.“
Прекръсти се и започна да се моли безмълвно.
Банко де Билбао беше в приземния етаж на девететажен жилищен блок на Кале де Сервантес.
Когато колата стигна пред зданието, Хайме каза на Феликс:
— Поддържай двигателя запален. Ако има проблеми, потегляй и се срещни с другите в Логроньо.
Феликс го изгледа учудено.
— Какво говориш? Няма да влезеш вътре сам? Не можеш. Рискът е твърде голям, Хайме. Много е опасно.
Хайме го тупна по рамото.
— Ако пострадат, да пострадат — ухили се той и излезе от колата.
Видяха как Хайме влиза в магазина за кожени изделия близо до банката. След няколко минути излезе, носейки дипломатическо куфарче. Кимна на групата в колата и влезе в банката.
Меган едва дишаше. Започна да се моли:
Молитвата е повик.
Молитвата е отклик.
Молитвата е дом.
Молитвата е присъствие.
Молитвата е горяща лампа с Исус.
„Аз съм спокойна и изпълнена с мир.“
Тя не беше спокойна и изпълнена с мир.
Хайме мина последователно през двете врати, които водеха към мраморното фоайе на банката. Зад входа той забеляза камера, монтирана на стената. Погледна небрежно към нея, след това огледа помещението. Зад гишетата една стълба водеше към втория етаж, където на бюра работеха банковите чиновници. Беше малко преди края на работното време и банката бе пълна с клиенти, бързащи да свършат финансовите си операции. Пред трите каси имаше опашки и Хайме забеляза, че няколко от клиентите носеха пакети. Нареди се на една опашка и търпеливо зачака реда си.
Когато стигна до гишето, той се усмихна приятно и каза:
— Добър вечер.
— Добър вечер, сеньор. С какво можем да ви услужим днес?
Хайме се наведе към гишето и извади сгънатия афиш. Подаде го на касиера и каза:
— Бихте ли погледнали това, моля?
Касиерът се усмихна.
— Разбира се, сеньор.
Той го разгъна и когато видя какво е, очите му се разшириха. Погледна към Хайме и на лицето му се изписа паника.
— Приликата е добра, нали? — каза меко Хайме. — Както може да прецените по това, аз съм убил много хора, така че още един няма да има голямо значение за мен. Ясно ли се изразявам?
— Н… напълно, сеньор. Н… напълно. Имам семейство. Моля ви.
— Уважавам семейството, затова ще ви кажа какво искам да направите, за да спасите бащата на своите деца. — Хайме бутна куфарчето пред касиера. — Искам да ми го напълните. Искам да го направите бързо и тихо. Ако наистина вярвате, че парите са по-важни от вашия живот, тогава включете алармената система.
Касиерът заклати глава.
— Не, не, не.
Той започна да събира пари от чекмеджето на касата и да ги тъпче в куфарчето. Ръцете му трепереха. Когато куфарчето се напълни, касиерът каза:
— Ето ви, сеньор. Аз… ви обещавам, че няма да включа алармената система.
— Това е много умно от ваша страна — каза Хайме. — И ще ви кажа защо, приятелю. — Той се обърна и посочи към жена на средна възрастта, която стоеше към края на опашката с пакет, увит в кафява хартия. — Виждате ли тази жена? Тя е една от нас. В пакета има бомба. Ако се чуе алармата, тя веднага ще взриви бомбата.
Касиерът пребледня още повече.
— Не, моля ви.
— Ще почакате десет минути, след като тя напусне банката, преди да предприемете нещо — предупреди Хайме.
— Кълна се в живота на децата си — пошепна касиерът.
— Довиждане.
Хайме взе дипломатическото куфарче и се отправи към вратата. Чувстваше погледа на касиера, закован в гърба си.
Спря до жената с пакета.
— Ще ви направя комплимент — каза той. — Роклята, която носите, много ви отива.
Тя се изчерви.
— А, благодаря ви, сеньор.
Хайме се обърна и кимна към касиера, след това спокойно излезе от банката. Щяха да минат поне петнадесет минути, преди жената да свърши работата си. Дотогава той и другите щяха да са далече.
Когато Хайме излезе от банката и се отправи към колата, Меган почти припадна от облекчение.
Феликс Карпио се ухили.
— Справи се копелето. — След това се обърна към Меган. — Извинете ме, сестро.
Никога през живота си Меган не се бе радвала толкова много да види някого.
„Той се справи — помисли тя. — И съвсем сам. — Ще разкажа на сестрите какво се е случило.“