— Сеньора! Вие сте луда. Това е силно заразно.
— Няма значение. Те се нуждаят от помощта ви. Може да умрат.
Тя го дърпаше за ръката.
— Пуснете ме.
— Не може да ме оставите. Какво да правя?
— Върнете се вътре и стойте там, докато съобщим на полицията да ви изпратят линейка или лекар.
— Но…
— Това е заповед, сеньора. Влизайте вътре.
Той извика:
— Сержант, тръгваме оттук.
Меган затвори вратата и се облегна на нея изтощена. Хайме я гледаше с огромна изненада.
— Боже мой, това беше великолепно. Къде се научихте да лъжете така?
Меган се обърна към него и въздъхна.
— Когато бях в сиропиталището, трябваше да се науча да се защитавам. Надявам се, че Бог ще ми прости.
— Да можех да видя изражението на лицето на капитана. — Хайме избухна в смях. — Тиф! Исусе Христе! — Той видя изражението на Меган. — Извинете ме, сестро.
Отвън се чуваше как войниците прибират палатките си и потеглят. След като си бяха отишли, Хайме каза:
— Скоро полицията ще бъде тук. Във всеки случай, имаме среща в Логроньо.
Петнадесет минути, след като войниците си бяха тръгнали, Хайме каза:
— Най-добре е да тръгваме сега. — Той се обърна към Феликс. — Погрижи се да вземеш нещо от града. За предпочитане е затворена кола.
Феликс се ухили.
— Няма проблеми.
След половин час те пътуваха на изток в очукана сива кола.
За изненада на Меган, Феликс и Ампаро бяха на задната седалка, а тя пътуваше до Хайме. Той я погледна ухилен.
— Значи тиф — каза той и избухна в смях.
Меган се усмихна:
— Той наистина бързаше да се махне, нали?
— Казахте, че сте била в сиропиталище, сестро?
— Да.
— Къде?
— В Авила.
— Не приличате на испанка.
— Казвали са ми това.
— В сиропиталището трябва да е било ад за вас.
Тя бе изненадана от неочаквания интерес от негова страна.
— Би могло да бъде — каза тя. — Но не беше.
„Не бих позволила да бъде“ — помисли тя.
— Имате ли представа кои са били родителите ви?
Меган си припомни фантазиите.
— О, да. Баща ми беше смел англичанин, който караше линейка при лоялистите през Испанската гражданска война. Майка ми бе убита при едно сражение и аз бях оставена на входа на една селска къща. — Меган сви рамене. — Или баща ми беше чуждестранен принц, който имаше връзка с едно селско момиче, което ме изостави, за да избегне скандала.
Хайме я погледна, без да каже нищо.
— Аз… — Тя спря рязко. — Не зная кои са родителите ми.
Продължиха известно време в мълчание.
— Колко време прекарахте зад стените на манастира?
— Около петнадесет години.
Хайме беше удивен.
— Господи! — Побърза да прибави той. — Моля да ме извините, сестро, но имам чувството, че разговарям с човек от друга планета. Вие нямаше представа какво се е случило в света през последните петнадесет години.
— Сигурна съм, че каквото и да се е случило, е временно. Ще се промени отново.
— Още ли искате да се върнете в манастира?
Въпросът изненада Меган.
— Разбира се.
— Но защо? Има толкова неща, които губите, когато сте зад стените. Имаме музика и поезия. Испания е дала на света Сервантес и Пикасо, Лорка, Писаро, Де Сото, Кортес. Това е вълшебна страна.
В този човек имаше изненадваща мекота, топъл огън. Неочаквано Хайме каза:
— Съжалявам, че исках да ви изоставим по-рано. Не беше нищо лично. Имал съм лоши преживявания с вашата църква.
— Трудно е да се повярва.
— Повярвайте ми — гласът му бе изпълнен с горчивина.
В паметта му беше ярък споменът за сеещите смърт експлозии на къщи, статуи и улици в Гуерника. Още чуваше виенето на бомбите, което се сливаше с крясъците на безпомощните жертви, разкъсвани на части… Единственото убежище бе църквата.
„Свещениците са затворили църквата. Не ни пускат вътре.“
И смъртоносната градушка от куршуми, която бе убила майка му, баща му и сестрите му.
„Не, не куршумите — помисли Хайме. — Църквата.“
— Вашата църква подкрепяше Франко и позволи да бъдат сторени нечувани неща на невинното цивилно население.
— Сигурна съм, че църквата е протестирала — каза Меган.
— Не. Едва когато фалангистите започнаха да изнасилват монахини, когато започнаха да палят църкви и да убиват свещеници, папата скъса отношенията си с Франко. Но това не върна живота на майка ми, баща ми и сестрите ми.
Яростта в гласа му бе застрашителна.
— Съжалявам. Но това е било отдавна. Войната е свършила.
— Не. За нас не е свършила. Правителството все още не ни разрешава да развяваме знамето на баските, да празнуваме националните си празници или да говорим на собствения си език. Не, сестро. Ние сме още потиснати. Ще продължаваме да се борим, докато не извоюваме независимостта си. В Испания има половин милион баски и още сто и петдесет хиляди във Франция. Искаме своята независимост, но вашият Бог е твърде зает, за да ни помогне.