— Ето я — каза Хайме. — Ще останем тук през нощта и ще тръгнем утре сутринта по тъмно.
Влязоха в двора и се отправиха към входа. Хайме се справи бързо с ключалката и всички влязоха вътре.
— Чия е тази къща? — попита Меган.
— Задавате много въпроси — каза Ампаро. — Трябва да благодарите, че ви оставихме жива.
Хайме я погледна.
— Тя доказа правото си да задава въпроси. — След това се обърна към Меган. — Това е къщата на един приятел. Сега сте в страната на баските. Оттук нататък пътуването ни ще бъде по-лесно. Навсякъде ще имаме другари, които ще наблюдават и ще ни защитават. Ще бъдете в манастира в други ден.
Меган почувства лек хлад, примесен с тъга.
„Какво става с мен? — зачуди се тя. — Разбира се, че искам да се върна. Прости ми, Господи. Молех се да ме върнеш у дома под твоята закрила и Ти го изпълни.“
— Огладнях — каза Феликс. — Нека проверим в кухнята.
Тя бе пълна с провизии. Хайме каза:
— Той ни е оставил много храна. Ще ви направя чудесна вечеря. — Усмихна се на Меган. — Мисля, че я заслужаваме, нали?
Меган каза:
— Не знаех, че мъжете готвят.
Феликс се засмя.
— Баските мъже се гордеят с готвенето. Очаква ви голяма гощавка. Ще видите.
Докато му помагаха, подавайки му продуктите, Хайме приготви ястие от печени зелени чушки, тънко нарязан лук, домати, яйца и шунка, опържени заедно.
Когато ястието почна да се готви, Меган каза:
— Мирише много вкусно.
— О, това е само ордьовърът. Ще ви направя едно известно баско ястие.
„Не каза за нас — забеляза Ампаро. — Той каза за вас. За кучката.“
Хайме изряза на ивици едно пиле, посипа го със сол и пипер и го запържи в горещо олио, докато в отделен тиган започна да готви лук, чесън и домати.
— Ще ги оставим да врат на слаб огън за половин час.
Феликс бе намерил бутилка червено вино. Той подаде чашите.
— Червеното вино от Ла Риоха. Ще го харесате. — Предложи чаша на Меган. — Сестро?
Меган бе вкусвала вино за последен път при причастие.
— Благодаря — каза тя.
Бавно поднесе чашата към устните си и отпи една глътка. Беше чудесно. Отпи още една глътка и усети топлината да се разлива по тялото й. Чувстваше се великолепно.
„Трябва да се наслаждавам на това, докато мога — помисли тя. — Скоро ще свърши.“
По време на вечерята Хайме изглеждаше необикновено съсредоточен.
— Какво те безпокои, приятелю? — попита Феликс.
Хайме се поколеба.
— Имаме предател в движението.
Последва тягостно мълчание.
— Какво… какво те кара да мислиш така? — попита Феликс.
— Акока. Твърде плътно е по следите ни.
Феликс сви рамене.
— Той е лисицата, а ние сме зайците.
— Има нещо повече от това.
— Какво имаш предвид? — попита Ампаро.
— Когато щяхме да взривяваме манастира при Пуенте ла Рейна, Акока беше информиран. — Той погледна Феликс. — Той постави капан и хвана тебе, Рикардо и Замора. Ако не бях закъснял, щях да бъда заловен заедно с вас. И виж какво се случи в хана.
— Ти чу чиновника да се обажда в полицията — забеляза Ампаро.
Хайме кимна.
— Правилно. Защото имах чувството, че нещо не е наред.
Лицето на Ампаро бе мрачно.
— Кой мислиш, че е?
Хайме поклати глава.
— Не съм сигурен. Някой, който знае всичките ни планове.
— Тогава нека променим плановете си — каза Ампаро. — Ще се срещнем с другите в Логроньо и ще прескочим Мендавиа.
Хайме погледна към Меган.
— Не можем да направим това. Трябва да заведем сестрите до манастира им.
Меган го погледна и си помисли: „Той вече е направил достатъчно за мен. Не бива да го поставям в по-голяма опасност от тази, в която вече е.“
— Хайме, аз мога…
Но той знаеше какво иска да каже тя.
— Не се тревожете, Меган. Всички ние ще стигнем там благополучно.
„Той се е променил — помисли си Ампаро. — В началото не искаше да направи нищо за никоя от тях. Сега е готов да рискува живота си за нея. И я нарича Меган. Вече не сестро.“
Хайме продължаваше:
— Има поне петнадесет души, които знаят плановете ни.
— Трябва да открием кой е — настоя Ампаро.
— Как ще го направим? — попита Феликс, като подръпваше нервно краищата на покривката.
Хайме каза:
— Пако е в Мадрид и проверява нещо за мен. Разбрали сме се да ми телефонира тук.
Той хвърли за момент поглед към Феликс, след това погледна встрани.
Това, което не каза, бе, че не повече от пет-шест души знаеха точния маршрут, по който се движеха трите групи. Вярно бе, че Акока затвори Феликс Карпио. Също бе вярно, че това можеше да осигури идеално алиби за Феликс. В подходящ момент би могло да му се организира бягство.