Пиърс поклати глава.
- Просто ще трябва да почакаш.
- Абе, да ти кажа, не съм добър плувец.
- В смисъл?
- Ами никога не скачам във водата, ако не знам колко е дълбоко.
- Съжалявам.
Конуей седеше зад волана и мислеше. После се почеса по главата и вдигна поглед към небето. Накрая започна да си чисти ноктите с клечка за зъби.
След дълго мълчание каза:
- Знаеш ли, май си сбъркал професията си. Не е трябвало да ставаш журналист, а продавач.
- Заинтригува ли се?
- Боя се, че да.
Стиснаха си ръцете. Конуей бръкна в жабката и извади бутилка коняк. Докато вадеше тапата, каза:
- Знаеш ли, сигурно съм полудял да се захващам с това. - Въздъхна. - Мама все повтаряше, че от мен нищо няма да излезе и беше права. - Подаде бутилката на Пиърс.
7. Никос
Пиърс седеше в стаята си в истанбулския Хилтън, беше изтощен до смърт. Непрекъснатото пътуване го беше изморило, особено двата безплодни дни, които бе прекарал в Бейрут. Дъвчеше сандвич и чакаше да му се обадят.
Почти беше приключил. Отне му шест дни, но беше събрал по-голямата част от групата. Оставаше само един човек, този, когото бе търсил в Бейрут. Човекът, който вероятно бе най-важен от всички.
Телефонът иззвъня. Той вдигна.
- Ало?
- Педро е.
- Радвам се, че те открих - каза Пиърс.
- Е?
- Искам да се видим.
- И?
- Става дума за много пари.
- Много пари, много рискове. Аз съм прост човек. Недей да ми товариш мозъка.
- Има няколко милиона долара за теб.
- Ти си изперкал бе - каза гласът. - Нищо чудно, че си ходил да ме дириш в Бейрут. От шест години не съм в Бейрут.
- И?
- Мисля, че ще се срещнем - каза гласът. - Джамията Сюлеймание след час. Без игрички?
- Без игрички.
Чу се щракване и разговорът приключи.
Джамията на Сюлейман Великолепни, воин, който издигал пирамиди от човешки черепи, се намираше на отсрещния бряг на Босфора с изглед към Златния рог. Пиърс стигна десет минути по-рано. Реши, че е разумно - ако неговият човек беше наистина разтревожен, първо щеше да го наблюдава от разстояние. Влезе в джамията, събувайки обувките си, и стъпи на килима. Беше разочарован, вътрешността беше грозна, подобна на пещера и лишена от вдъхновение. Пообикаля няколко минути с ръце в джобовете.
- Подранил си.
Пиърс се обърна и видя мъж, среден на ръст, набит и мускулест, с красиво, макар и небръснато лице и очи студени и смъртоносни, точно както ги помнеше.
- Здравей, Педро.
- Сега може да ме наричаш Никос - каза Никое Караянис. - Отпред ме чака такси. Да тръгваме ли?
Пътуваха по криволичещите улици на стария квартал, покрай сарая и покрайнините на Капалъ чаршъ, големия пазар. С площ почти цяла квадратна миля откритият пазар на Истанбул беше вторият по големина пазар в света след хонгконгския. Беше оживена, гъмжаща от народ, цветна част на града - продавачите бяха разпънали преносими маси по тротоарите, а на сергиите се продаваше всичко от луксозен брокат и лули от морска пяна до самобръсначки „Жилет“. Улиците бяха претъпкани с купувачи, въздухът беше натежал от прах.
Никос каза на шофьора да свие по една уличка и спряха в края й, влязоха в тясна порутена къща. Поведе го по разнебитените дървени стълби.
- На един приятел е - обясни Никос — Сега го няма.
Стигнаха до площадката и той отвори една врата. Беше малка стая с масичка и неоправено легло. На леглото седеше момиче и се решеше.
- Казах ти да си вървиш - каза Никос.
Тя го погледна, големи очи, нацупени устни. Беше едра, пищна, с тясна червена рокля. Косата й бе черна като очите и много лъскава.
- Знам - каза тя. - Каза ми.
Никос погледна Пиърс и въздъхна.
- Мъча се да бъда джентълмен - каза. - От малък искам да съм такъв. Джентълмен.
Ръката му рязко се стрелна и той зашлеви момичето през лицето. То ахна, повече от ненадейността на жеста, отколкото от болка.
С безизразно лице Никос широко отвори вратата и кимна. Момичето се мъчеше да овладее изражението си и да запази достойнство. Стана, изправи рамене и излезе. Никос леко затвори вратата след него.
- Имам само узо - каза, отивайки до бюрото и изваждайки едно шише. - Става ли?
- Да - каза Пиърс.
- Днес си сговорчив, приятелю - каза Никос, докато наливаше в две чаши. - Толкова отчаяно ли ти трябвам?
- Не, разбира се.
- Добре. Нали знаеш, досега не съм убивал човек. - Загледа замислено чашата си. - Не ми е приятно, убиването.
- Без убиване.
Никос въздъхна.
- Отдъхнах си. Големите пари винаги са голямо изкушение, принципите често страдат. Сигурен ли си, че няма да има убиване?