- В десния ми джоб
Мъжът също се огледа, бръкна в джоба на Пиърс, взе парите и ги пъхна в собствения си джоб, без да ги поглежда.
- Две хиляди?
- Точно.
- Добре. Снимката доста прилича на теб, между другото.
- Отлично.
- Понякога е трудно да се уреди.
Пиърс се разсмя.
- Добре, Йорго. Ще се погрижа утре сутрин да получиш още двеста.
- Ефхаристо.
- Удоволствието е мое.
Келнерът се върна с храната, която по това време на вечерта беше студена, но те все пак ядоха. Когато си тръгнаха, Пиърс взе вестника със себе си.
Това беше едно от предимствата да си журналист, помисли си той, и да се мотаеш толкова време из Европа. Беше научил къде да отиде за аборт, къде да намери хероин, марихуана или опиум, къде да намери момиче или момче във всеки град по света. Паспорт, виза, дори имиграционни документи - беше относително просто.
Всичко се свеждаше до парите - и контактите.
Намери вилата с известни затруднения. Кифиса е хълмисто предградие на север от Атина, гледащо към жежката долина и отвъд планината Парнас. Самият град се простира в подножието му, вилите са закътани в горички от пинии.
Вечерта беше прохладна, когато пое по пътя извън града покрай проектираното от Гропиус американско посолство и нагоре покрай редицата скъпи безлични апартаменти със стъклени стени. Строяха много нови сгради и той, както винаги, беше поразен от отсъствието на стомана. Гърците практически нямаха метал в страната си - проблем още от Омирови времена - и строяха почти изключително с усилен бетон.
Трябваха му четиресет минути да стигне покрайнините на Кифиса и още двайсет да намери вилата. Беше приятна, заобиколена от цветя и построена на склон, от който се откриваше хубава гледка към долината и планините. Когато почука, отвори вратата лорд Гроувър.
- Радвам се да те видя - каза Гроувър. - Какво ще пиеш?
- Нищо, благодаря. - Той влезе и видя, че обзавеждането е пестеливо и модерно, но удобно. Таванът беше висок, придавайки простор.
- Няма да пиеш? - Лорд Гроувър изглеждаше ужасен.
- Беше дълга седмица и вечерта се очертава дълга.
Гроувър сви рамене, сякаш да каже, че трябва да сме толерантни към глупаците.
- Сложих всички жени да си легнат — каза. — А още никой друг не е дошъл.
- Парите?
- Бакли Банк преведе двайсет и пет хиляди паунда в Кайро преди четири дни. Ще ми отидат малко пари при смяната на валутата, но пък скрупульозната честност е предимство.
- Двайсет и пет хиляди паунда са повече от достатъчни - каза Пиърс. - И двайсет щяха да са предостатъчни.
- Сигурно - каза Гроувър. - Но толкова мразя да не ми стигат парите. Много се натъжавам, наистина.
- Както искаш. - Пиърс обиколи стаята. Имаше още две врати, едната водеше към стълбите, другата - към кухнята. Той затвори и двете и седна. - Откога си тук?
- От два дни. Къщата е на един испански дипломант, който често си ходи в Мадрид. Предполагам, че се връща, за да се отчете на Франко. Не иска да го сгащят на студа, нали се сещаш, а испанците могат да са много потайни. Радвам се, че не правим това в Испания. Испанските затвори са ужасни.
- Не ми говори.
Беше го казал прекалено бързо, помисли си Гроувър. Беше си го помислил, бедният дявол. Ето какво става, когато вземеш нещата на сериозно.
В себе си лорд Гроувър не вярваше и за миг, че ще намерят гробницата. За него това беше напълно безсмислено начинание - и точно в това се криеше очарованието му. Перспективата да изкара голяма сума пари не го влечеше особено - и без това имаше повече, отколкото щеше да изхарчи за цял живот и нямаше деца от трите си брака, само една ужасяваща дърта братовчедка в Ланкашир, която от сутрин до вечер плетеше и се надяваше той да пукне от цироза на черния дроб. А имаше и данък смърт, разбира се. Те щяха да налапат всичко, освен ако не го завещаеше на благотворителни организации.
Преди да го направи, щеше да обиколи кръчмите в Уест Енд и да почерпи всеки срещнат с по пет питиета. Всичко друго, само не благотворителни организации. Толкова бяха непорочни, в това им беше проблемът. Благотворителни.
На вратата се почука. Той отвори и се изправи пред доста свиреп на вид мъж, наистина, макар и по своему красив. Беше със смокинг, който не скриваше животинската му сила. Способен на бруталност, много самоуверен, със студени сиви очи и широка усмивка.
- Аз съм лорд Гроувър - каза той и протегна ръка.
- Никос Караянис. - Ръкостискането беше сухо и силно. - Какво предлагате за пиене?
- Ето един човек по моя вкус - каза Гроувър, обръщайки се към Пиърс. Всъщност изобщо не беше сигурен за този Никос не знам си кой. Зад тези очи умът можеше да мисли какво ли не. Можеше да се усмихва радостно, докато те души.