Той се отби в банката на излизане и смени малко пътнически чекове за египетски паунди. Банката беше закъсала с дребните - характеристика на всички банки в страната - и му платиха последните няколко пиастри в пощенски марки, като лаконично го посъветваха да изпрати картички у дома.
Той погледна парите. Банкнотите бяха добре, но монетите бяха с цифри изписани на арабски. Не ги разбираше преди, не ги разбираше и сега. Всички му се струваха еднакви. Излезе и хвана такси към града.
Пътуването траеше половин час по правата магистрала. Слънцето залязваше, обагряйки небето в розово, после в червено, после изведнъж в черно. Нямаше облаци и залезът изглеждаше доста неприветлив. Шофьорът на прекрасен английски му каза как през войната пустинята в този регион била огромен британски бивак. Пиърс не го слушаше.
Земята беше равна, пуста, ветровита, нямаше растителност, никаква следа от живот.
Влязоха в покрайнините на града, минавайки по широките улици, покрай които се кипреха елегантни имения, построени във викториански стил. Финикови палми нежно се полюшваха на вечерния бриз. Трафикът се сгъстяваше в криволичещо ято черно-бели таксита фиат, повечето очукани. Имаше малко частни коли.
Накрая се озоваха в сърцето на Кайро, шумен, бучащ, прашен град. Тротоарите бяха претъпкани с пешеходци - бизнесмени с костюми, търговци и магазинери с местни галаби, раирани като пижами. Всички разговаряха, жестикулираха, движеха се. Беше мъжка тълпа - само от време на време Пиърс виждаше жени, основно чужденки.
Продължиха по булевард „Сюлейман паша", покрай статуята на онзи човек, французин на име Ферие, който модернизирал армията на Мохамед Али. Стигнаха до централния площад на Освобождението, преименуван след революцията от юли 1952 година. Тук във вечерния въздух бликаха фонтани, дрънчаха трамваи и автобуси ръмжаха в облак сиви изгорели газове. Върху сградите, гледащи към площада, имаше ярки неонови табели на арабски и английски, рекламиращи TWA, Ролекс, LOT (полските авиолинии) и бира „Асуан“.
Таксито се качи по рампата пред тамошния „Хилтън”.
Той се върна.
- Робърт Пиърс - каза той на рецепцията.
Ниският тантурест мъж му се усмихна любезно.
- Паспорта, моля.
Пиърс му го подаде.
- Подпишете тук, моля. - Мъжът му подаде формуляр и повика пиколото, което се появи веднага. Мъжът връчи паспорта на момчето и то излезе.
Пиърс не мигна. Знаеше какво става - момчето щеше да занесе паспорта за регистрация в полицията. При първото си посещение той се беше развълнувал.
- Хей - беше казал, - къде е тръгнал с това?
- В полицията. Трябва да ви регистрираме. Ще ви го върне.
- Да има късмет да не го върне - се бе заканил Пиърс.
После мъжът бе казал:
- Един египетски паунд, ако обичате.
- Защо?
- Цената на регистрацията. Хотелът го прави като услуга за гостите, но ако не желаете да платите, можете да се регистрирате сам. Но опашките са дълги и...
- Няма значение - бе отвърнал Пиърс, подавайки на мъжа еднопаундова банкнота.
Сега бръкна в портфейла си и без да го молят, плъзна банкнота от един паунд по плота.
- О - усмихна се рецепционистът. - Идвали ли сте преди?
- Да - каза Пиърс. - Идвал съм.
Стаята му беше внушителна. С хубава гледка към крайбрежието на Нил. На юг се виждаха другите два големи хотела в Кайро, „Семирамис“ и „Шепърдс“. И двата бяха някак безвкусни, напомняха му на Маями Бийч.
На вратата се почука. Влезе момче и му подаде паспорта. Пиърс го прелисти и откри малък печат на страница 13 под визата за ОАР. Пишеше нещо на арабски, после на английски - регистрация за три дни, а после още на арабски. Сви рамене. И първия път печатът изглеждаше така.
Телефонът иззвъня.
- Ало?
- Робърт? Гроувър е, в 452 съм. Ще се качиш ли?
Гроувър отвори вратата.
- Робърт, така се радвам да те видя.
Пиърс се намръщи. Ставаше нещо - инстинктивно погледна над рамото на Гроувър, питайки се дали в стаята няма още някой. Беше празна.
- Влизай, момчето ми, влизай. — Гласът му беше изкуствено весел. - Питие, разбира се.
- Разбира се - каза Пиърс, още смръщен.
- Направих доста странно откритие - каза Гроувър, - което реших, че може да те заинтересува.
- Така ли?
- Да. - Той приготви питието. - Разбираш ли, това е доста важно - о, проклятие, свършил ми е ледът.
Пиърс погледна кофата за лед - беше наполовина пълна. Канеше се да каже нещо, когато Гроувър сложи пръст на устните си и поклати глава.