Странно момиче. Тя изглеждаше объркана най-вече от обиколката им из града. Е, помисли си той, градът си беше объркващ - толкова голям, толкова беден, с такива резки контрасти и противоречия.
И той явно беше заспал, защото сънуваше огромна златна стена, после стая, после широка пещера с размерите на футболно игрище, всички матово жълти. И видя да се носи пред него в купеста мъгла ухилено лице над потрепващи гърди и хилещите се смугли лица от тълпата, които се сляха с първото лице в чертите на стара беззъба вещица с гротескно сбръчкана уста. После едноок мъж, който се олюляваше по улицата, и човек с патерици. И шум на самолет, монотонно бръмчене.
Отвори очи и чу климатика. Лиза беше седнала на леглото и го гледаше.
- По-добре ли си? - попита той.
- Да - каза тя, докато ставаше. — Но роклята ми се е измачкала. Колко време спах?
- Не знам. И аз съм заспал.
- От слънцето е - каза тя, влизайки в банята. - Къде съм си оставила чантата?
- До лампата. - Пиърс се чувстваше странно щастлив. Фактът, че бяха заспали заедно, му даваше усещането за неочаквана близост, което беше приятно. Той я гледаше как си взема чантата и влиза в банята. Отиде след нея. Тя се решеше.
- Мисля, че бих искал да те опозная по-добре - каза той.
- Има предостатъчно време за това.
- Какво ще кажеш за вечеря?
- Съжалявам, но трябва да пратя куп писма, преди утре да напуснем Кайро. Ще вечерям в стаята си.
- Сериозно ли?
- Напълно. - Тя прибра гребена в чантата си и я затвори. - По-добре веднага да започвам.
„Бързаш да си отидеш, помисли си Пиърс. Почувствала си същото като мен."
Изпрати я до вратата.
- Благодаря, че ми предостави леглото си.
- Няма защо. Съжалявам, че нямаше как да е по...
- Нямаше как. Ще се видим утре сутрин. - Тя се усмихна отново и си отиде.
Той се върна в стаята и седна на леглото, потънал в мисли за нея по-дълго, отколкото си даваше сметка.
Към десет вечерта, докато си стягаше багажа за самолета, в стаята му, без да почука, влезе момиче. Той я позна като едно от момичетата на Капри — ниска блондинка с къса коса и стегнато телце. Стоеше изпъчила гърди закачливо, полюшвайки бутилка шампанско в ръка.
- Компания? - попита тя.
- Не, благодаря - каза Пиърс. Мъчеше се да прибере ризите си така, че да не се измачкат. За толкова години така и не се беше научил как.
- Не ти ли се пийва шампанско през последната ни вечер в цивилизацията?
- Много си мила - каза той, - но не съм в настроение.
- Няма нищо — каза тя ведро. — Ще се справя с това. - Започна да бели станиола около тапата и да разхлабва телчетата. — Имаш ли чаши?
- Моля те - каза Пиърс. - Тази вечер предпочитам да съм сам.
Момичето сви рамене и излезе. След няколко минути той получи обаждане от Гроувър, който звучеше обидено.
- Слушай - каза Гроувър, - ти не вярваш ли в Дядо Коледа? Не се случва често да имам комунистически пориви.
Пиърс изпита единствено умора. Въздъхна и каза:
- Ако не вярвах в Дядо Коледа, нямаше да съм тук.
- Знам къде е проблемът. Мислиш, че ти си Дядо Коледа. Ще получиш комплекс, момчето ми.
- Върви но дяволите.
- Сънуваш злато, а?
- Ще се видим утре сутрин - каза Пиърс и затвори. Седна на леглото и запали цигара.
Утре щяха да са в Луксор.
3. Луксор
Първото, което човек си купува в Луксор, е малка метличка, която прилича на прахочистачка от пера. Пазарната цена е двайсет и пет пиастри, или грубо към петдесет цента, и си струва.
Мухите в Луксор за много зли.
През следващите дни Пиърс се научи да прави всичко с една ръка - да снима, да яде и да пие, да чертае графики и да си води бележки. С другата ръка използваше метличката, за да пъди мухите от лицето си, далеч от очите и устата. Човек бързо научава това в Луксор.
На летището нямаше вятър, само суха, трептяща жега, която се носеше като мараня над пясъка, изкривявайки червените варовикови скали на хоризонта. Взеха такси до центъра на града и по пътя почти не разговаряха.
Лорд Гроувър изглеждаше дълбоко отвратен. Седнал на задната седалка между двете момичета - русото и черноокото малайзийче, - той гледаше прашните сгради, покрай които минаваха, помирисваше торта по улиците, виждаше магарешките каруци, кокошките, мръсните хора и очуканите велосипеди.
- Луксор - изсумтя презрително. - Перлата на Нил.
Конуей се усмихна.
- Е, погледни го от друга страна. Щом е достатъчно добър за фараоните, значи...