- Все тая.
Градът беше малък, въпреки че някога бил най-големият град на юг от Кайро. По-точно преди три хиляди години, когато Кайро се наричал Мемфис, град на разкош, гордеещ се с огромен сфинкс от чист алабастър. Луксор бил Тива, фантастичният некропол на империята, стовратата Тива на Омир.
Пиърс погледна през прозореца и видя как едно момче се обръща с гръб към улицата и пикае на стената на някаква сграда, друг човек мина покрай него с клетка с птици, закрепена на главата - гълъби или кокошки.
- Тук животните се продават живи - каза Лиза, изразявайки мислите си на глас.
- Нямат хладилници - каза Конуей. - Ако е мъртво, се разваля.
Лорд Гроувър въздъхна.
Минаха по единствената главна улица в града, покрай рушащата се гара на железницата към Нил. Тук, до реката, се издигаше големият храм - храмът на Луксор - и трите хотела, за които им бе казал Барнаби. Единият беше нов и модерен, с климатици, които стърчаха на всеки прозорец. Изглеждаше примамливо.
- „Уинтър Палас“? - попита шофьорът. Беше преценил пътниците си и стигнал до извода, че имаха резервация в най-добрия хотел.
- Не - каза Пиърс. - Минаваме реката.
- Но първо в хотела?
- Не, към реката.
- Сега?
- Ние сме археолози - обясни Конуей.
Ченето на таксиджията увисна и той аха-аха да се разсмее. После си затвори устата и кимна. Зави и подкара край реката далеч от хотелите.
Докато пътуваха покрай Нил, таксито подмина олющени рекламни табели на казино „Рамзес" и казино „Луксор”. Пиърс предположи, че това значи кафене нощен клуб, а не хазартно заведение. Гроувър погледна и изстена.
Стигнаха ферибота, шофьорът пренесе багажа им и го натовари на борда. Другите пътници, до един туристи, ги гледаха любопитно - те знаеха, че единствените хотели са от тази страна на реката. Гроувър плати на шофьора и всички се качиха на ферибота, който лениво се плъзна по Нил.
Пътуването беше по-дълго, отколкото очакваше Пиърс. Водата беше гладка като езеро, носът пореше чисто напред.
Покрай тях преминаваха доста местни фелуки с кърпени отново и отново платна.
- Колко е широка реката тук? - обърна се Гроувър към Пиърс.
- Не знам. Към петстотин метра може би.
- Четиристотин и петдесет— каза Лиза.
- Научила си си уроците - каза Пиърс.
Приближавайки се до отсрещния бряг, те видяха облечени в черно жени, които идваха на реката за вода, крепейки красиво на главите си глинени делви. Пиърс ги снима. Няколко жени го видяха и му се разкрещяха ядосано, вдигайки фереджетата пред лицата си.
- Не обичат да ги снимат - каза Барнаби. - Както редица суеверни народи, те смятат, че ако някой улови образа им, им отнема нещо. Така го възприемат - все едно заграбваш нещо, което си е тяхно.
Слязоха от ферибота на западния бряг и натовариха багажа си в друго такси. То беше много стара кола, която Пиърс свързваше с гангстерските филми. Беше пребоядисвано няколко пъти и сега беше очарователно бледомораво. Вътрешността беше претапицирана със зелена изкуствена кожа. Миришеше на плесен.
- Къде отиваме? - попита Гроувър, сбърчил нос.
- Долината на царете? - попита шофьорът. - Долината на цариците? Гробниците на благородниците? Храмът на...
- Храмът на Хатшепсут - каза Пиърс.
- А, храмът на Хатшепсут - повтори шофьорът. Няколко минути псува колата си, натискайки газта, докато тя най-сетне оживя с ръмжене и се разтресе като човек, събудил се в студа.
Потеглиха.
Пътят минаваше през зелени поля със захарна тръстика. Покрай тях се поклащаха камили, натоварени с тръстика, подкарвани от момчета, размахващи дълги пръчки. Колата вдигаше прах. Пиърс с интерес наблюдаваше камилите-никога не беше виждал камила освен в зоологическата градина. Тук те бяха навсякъде и хората ги приемаха за естествено превозно средство.
- Не са ли смешни? — каза Лиза. - Изглеждат толкова глупави, но достойни. Сигурно защото ни гледат от високо.
Преминаха напоителен канал, канала Ел-Фадлеях според шофьора, и поеха по нов път, успореден на друг по-малък канал. В зелените поля имаше водни колела, задвижвани от търпеливи, тежко стъпващи водни биволи. Други кладенци се обслужваха на ръка.
Скоро напуснаха плодородната област край бреговете на Нил и навлязоха в пустинята. Тук-там се виждаха стада кози, но това беше всичко.
- Що за кола е това? - попита Пиърс. Наложи се да повтори въпроса няколко пъти, преди шофьорът да разбере.
- Шевролет от хиляда деветстотин трийсет и втора - каза той, произнасяйки неправилно името на марката. Лицето му грейна от гордост. - Моята кола. Собственик.