Избибитка щастливо, въпреки че на километри наоколо нямаше жива душа. Бутонът за клаксона отдавна липсваше и той го задействаше, като опираше някаква жичка в металното табло. Беше сръчен и бързо местеше пръста си, произвеждайки нещо като картечен откос, който явно му харесваше.
За да спре врявата, Пиърс му предложи цигара.
Докато навлизаха по-навътре в пустинята, наближавайки планините, теренът стана хълмист. Шофьорът се изкачваше на някоя височина, спираше мотора и се спускаше по инерция. Изглежда много добре знаеше какво прави - докъде може да върви по инерция и кога отново да запали двигателя. Бензинът е скъп, помисли си Пиърс.
- Някой път тая проклетия няма да запали - каза Гроувър - и ще останем тук. Боже, това пък какво е?
Пред тях до пътя имаше две седнали каменни фигури, гигантски, силно повредени. Лицата бяха на парчета, ръцете и краката отчупени, оставяйки само контурите на тялото. Беше едновременно величествено и тъжно.
- Колосите на Мемнон - каза Конуей.
- И са просто ей така насред нищото-учуди се Гроувър.
- Тук са били намерени. Стояли са на входа на храм, но него вече го няма.
Земята стана сива, суха и напукана. Подминаха няколко разрушени храма. Шофьорът ги изброяваше — храмът на Мернептах... на Тутмос IV... на Рамзес II... на Аменхотеп II... на Тутмос III...
- Къде е проклетото място, на което отиваме? -каза Гроувър. - Имам нужда от питие. - Момичетата от двете му страни не казаха нищо, но очите им бяха ококорени, загледани в пейзажа. Пиърс се усмихна -не приличаше много на Капри.
Минаха покрай няколко селца с кирпичени къщи, сгушени под скалите. А после изведнъж видяха храма на Хатшепсут. Имаше гръцки вид-дълга колонада, три нива, разположен в подножието на планините, които се възправяха зад него. До всяко ниво се стигаше по дълга рампа. Прав път, може би към една миля, водеше до рампата и до храма.
Край пътя беше паркиран лендроувър. Видяха го отдалече и Пиърс потупа шофьора по рамото.
- Спри до онази кола.
- Искате хотел? Не там. Хотел...
- Не, просто спри до онази кола.
Спряха.
Никос седеше на шофьорското място, нахлупил върху лицето си каубойска шапка, краката му стърчаха през прозореца. Отидоха при него. Той спеше.
Шофьорът им помогна да натоварят багажа отзад в лендроувъра и те се качиха. Пиърс събуди Никое, който се ухили широко.
- Добре дошли в рая - каза.
- Много смешно - каза лорд Гроувър. - Колко градуса е тук?
Никое бръкна в джоба на ризата си и извади малък термометър.
- Купих си го смях да става - каза и го обърна към Гроувър. - На сянка е 40 градуса.
Гроувър безутешно погледна през прозореца.
- Господи.
Запалиха лендроувъра.
- Заведи ни в някой крайпътен ресторант - каза Конуей. - Искам хамбургер, картофки и ягодово фрапе.
- Какви ги дрънка този? - обърна се Гроувър към Пиърс.
Пиърс се усмихна и се огледа - странна компания бяха. Никой, освен Никос, не се вписваше в подобния на кутийка практичен интериор на лендроувъра. Лорд Гроувър беше със светлосиньо спортно сако и широка вратовръзка, подгизнала от пот. Момичетата бяха със сандали и изрязани летни памучни рокли в пастелни тонове. Конуей, който се обличаше ярко, беше с розова риза на райета, тъмни панталони и, съвсем не на място, сламена шапка за пикник.
За разлика от тях Никос беше с маслиненозелени работни дрехи, панталоните му бяха натикани в тежки ботуши, ризата беше разкопчана почти до пъпа, изваждайки на показ мръсния му потник. Единствено каубойската му шапка с широка периферия беше чиста.
Излязоха от пътя и поеха през пустинята. Колата ръмжеше, подскачаше и се друсаше, но нито за миг не им изневери. Подминаха още едно кирпичено селце и излязоха на една сравнително равна отсечка близо до скалите. Пред тях Пиърс видя няколко бели палатки.
- Потрудил си се, както виждам.
Никос се изплю през прозореца.
- От скука.
Конуей вдигна вежди.
- Няма ли хубави филми? - Обърна се към малайзийката на Гроувър и добави: - Това беше шега.
Момичето го погледна неразбиращо.
- Говори много малко английски - каза Гроувър. -Само най-важното.
- Колко хубаво - каза Конуей. - А като я потупаш по гърба, казва ли тате?
Момичето седеше мълчаливо, лицето му беше красиво, спокойно, безизразно.
- Не точно.
- О, друго ли казва?
Пиърс се обърна към Никос.
- Кога пристигна?
- Рано тази сутрин.
- Добре ли беше пътуването?
- Никак даже. Има пропусквателни пунктове през петнайсет километра. На всеки пункт ти проверяват документите - всички документи - много бавно. Понякога искат да огледат и провизиите ни - мислят, че имаме оръжие - личи си по лицата им. Ако не говорех арабски, още щяхме да сме на петнайсет километра от Кайро.