Мое величество, владетел на изтока и запада, властелин на всички неща, заповяда
Започна следващия диагонал, но това не беше продължението на текста. Казваше се нещо за вечно жилище, но той не можеше да подреди правилно синтаксиса. Може би трябваше да пропусне един диагонал и да се върне после.
Барнаби изучаваше ръкописа два часа. Откри, че последователността на редовете беше разбъркана, но всичко можеше да се свърже в разумно звучащ текст:
Негово величество, владетел на изтока и запада, властелин на всички неща, заповяда и аз направих за него място, което може да го удовлетвори за вечни времена. Построих на [негово] величество, на моя баща, упокойно място за небесата, жилище вечно, което никой не знае и което не ще бъде намерено. Моят архитект, моят зет, ще остане безименен като жилището, неизвестен на никой [човек].
Барнаби погледна крадешком пазача в ъгъла, който дремеше, подпрял стола в стената. Из стаята безцелно бръмчеше муха.
Дълбоко в скалата с труда на петдесет мъже е скрито мястото за вечен покой на [негово] величество, владетел на изтока и запада, господар на народите. Не където е нарушен покоят на много царе, но наблизо, не ниско, а високо, на север, където само по това може да се разпознае. От аркадата на жената цар, по средата на пътя и шест итеру и един хет на север, към високата пукнатина, където птиците летят, защото те се доближават до [небето], както негово величество към вечен покой. Петдесетимата роби почиват близо до жилището и моят зет ги надзирава. Направих това сам и само аз знам мястото. Велико дело сътворих аз там и мъдростта ми ще бъде възхвалявана векове след това.
Невероятно. Барнаби го прочете пак и пак. Не можеше да повярва на очите си, въпреки че нямаше съмнение. Това беше запис на придворен, изградил гробницата на безименен фараон от Деветнайсетата династия, който лично бе убил всички, работили по строежа й, включително собствения си зет. И все пак този човек не беше успял да се сдържи да не запише делото си за идните поколения в собствената си гробница. „Типично по египетски, помисли си Барнаби, да убиеш петдесет души, за да пазят тайната, но да я заявиш открито пред очите на всички в собствената си гробница.“
Но беше ли открито?
Той отново погледна първоначалния превод. Прочетен от дясно наляво пасажът имаше някакъв смисъл. Може би точно затова везирът се бе чувствал сигурен - беше скрил тайната си в друго послание, което можеше да се разтълкува като банален запис. Хитро.
Барнаби стана и отиде до прозореца. Пазачът се сепна, погледна го и пак се отпусна. Барнаби се загледа в града, който в следобедната светлина се обагряше в жълто-червено. Наблизо издрънча трамвай, претъпкан с пътници, с реклама на бира „Асуан“.
Той осъзна, че това е изумителна възможност. С тази информация имаше сериозен шанс да открие гробницата - а имаше и сериозен шанс тя още да е непокътната. Повечето гробници от Осемнайсетата до Двайсетата династия бяха ограбени, обикновено за няколко години след смъртта на фараона. Но ако приготовленията бяха проведени с такава безжалостна потайност и ако везирът беше така изкусен във всичко, както в начина, по който разкриваше тайната, тогава имаше шанс.
Харолд Барнаби можеше да стане известен за нула време, откривател на гробница, съперничеща на Тутанкамоновата. Можеше да стане професор по археология в който си поиска университет на света. Името му можеше да стане нарицателно, както сега беше това на цар Тут.
Щеше да има тайни тунели, разбира се, и задънени улици, и много тежка и прашна работа, но ако успееше...
Професор Барнаби. Произнесе името безмълвно. Професор Барнаби, първият, строшил печатите на вратата и влязъл в подземната гробница, първият, видял саркофага и приказното съкровище, погребано с него. Първият човек от три хиляди години, видял всичко това под пукота на светкавиците и жуженето на новинарските камери.
Той се усмихна, после очите му се присвиха и той се намръщи. Хрумна му нещо изкушаващо и ужасяващо. В този миг, загледан през прозореца на Египетския музей, конфликтът се роди и той още не беше разрешен.
Ставаше късно, слънцето висеше ниско и гневно на небето. Скоро щеше да залезе, Барнаби знаеше. Той се изправи на върха на пирамидата и махна на водача.
- Окей, шефе? Тръгваме?
- Да - каза Барнаби. - Тръгваме.
В хотелската стая беше тихо. Барнаби лежеше на леглото, пушеше и се взираше в тавана. Устата му беше пресъхнала от многото цигари, но не можеше да спре - палеше цигара от цигара механично, умът му се рееше другаде.