- Мислех, че ти си археолог - каза Никос.
- Съм, съм, само че...
- Да?
- Страх ме е от тъмното.
На следващата вечер Барнаби отиде с тях. Когато стигнаха до перваза, той спря, потри ръце и каза:
- Такааааа.
Огледа перваза, тебеширенобяла лента на лунната светлина. Сякаш продължаваше до безкрайност.
- Да осветим малко и да видим какво може да се направи.
Започнаха от единия край, рамо до рамо, всички плъзгаха светлините от фенерчетата си по перваза, за да осветят цялата ивица. Движеха се бавно, а Барнаби оглеждаше земята. На няколко пъти им казваше да спрат и отбелязваше мястото с камък. Друг път само се навеждаше и се взираше напрегнато в земята, а после ставаше и продължаваше, без да каже и дума. Отне им два часа да покрият цялото разстояние и когато приключиха, Барнаби беше сложил четири камъка на четири различни места.
- Първо започнете с тези - каза той. Те изключиха фенерчетата, които вече светеха бледожълто, и се спогледаха в мрака. — Според мен те са най-вероятните.
Започнаха да копаят. Първо на едното място, после на другото и така по ред. Търсеха следи от предишна работа - купчина чакъл, парче издялан камък - нещо, което да им подскаже строеж на гробница. Дванайсет дни копаха и на четирите места, прикривайки следите от работата си.
На намериха нищо.
В лагера бойният дух спадаше. Вече не бяха задружна компания - Пиърс, Никос и Конуей спяха през по-голямата част от деня, а другите се чувстваха изолирани, принудени да вършат механични, скучни задачи без вълнението на търсенето, което да ги крепи.
На сутринта, след като бяха изкопали четвъртата дупка, лорд Гроувър обяви, че си тръгва. Момичетата тръгваха с него, щял да се върне, но не знаел кога. Макар че Пиърс знаеше, че това е логично и необходимо - всеки богаташ, участващ в законен проект, бързо би се отегчил, - се почувства предаден и изоставен и каза на Гроувър няколко гадни неща, а той просто му се усмихна.
Лиза го отведе в палатката с провизиите, за да предотврати караницата. Когато останаха сами, тя каза:
- Уморен си.
- Знам. - Той разтърка очи с кокалчетата на пръстите си.
Тя отиде до хладилника и му забърка питие. Беше седем сутринта.
- Нима очакваше, че ще е лесно?
- Не - призна той.
- Трябва да си починеш — каза тя. — Ако продължаваш така, ще се съсипеш. Защо не си вземеш няколко дни почивка и не поработиш с нас по гробниците на благородниците?
- Не искам.
Тя се усмихна.
- Голям инат си, Робърт.
За първи път го наричаше по име. Почти без да мисли, той я целуна. За миг тя омекна в ръцете му, после се дръпна.
- Радвам се, че все още си човек - каза тя.
Не беше точно отблъскване, но почти.
Той я погледна - лицето и ръцете й бяха с махагонов загар. Косата й бе изсветляла до нежно кестеняво, очите й бяха все така сини като океана. Тя се усмихна и каза:
- А ти да се видиш как изглеждаш.
- Сигурно ужасно.
- Няма да е лошо да се обръснеш - каза тя, потърквайки бузата му.
Той пак се ядоса без причина. Изхвърча от палатката на слънцето и тя го последва.
- Робърт.
Той се обърна.
Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
- Не ми обръщай внимание - каза тя. Очите й гледаха право в неговите и за миг му се стори, че ще каже още нещо. Но тя не каза.
На следващата вечер те се върнаха на перваза с Барнаби. Отново го огледаха и сложиха още три камъка.
- Трябва да е някъде тук - каза Барнаби. - Трябва.
Нямаше какво друго да направят, освен да продължат да търсят.
Лорд Гроувър се приготвяше за тръгване. Три дни по-късно излезе от палатката си, беше облечен със спортното сако и широката вратовръзка и намери Пиърс.
- Е, аз потеглям - каза, протягайки ръка.
- Приятно пътуване.
- Ще поддържаме връзка — каза Гроувър. — Следващия месец ще съм в Бейрут.
- Добре.
- Не се обезсърчавай - каза Гроувър. - И не се колебай да поръчваш каквото ти трябва.
Пиърс кимна.
Гроувър запали цигара и пристъпи от крак на крак. Изведнъж сякаш се бе почувствал неудобно.
- Робърт, има нещо, за което искам да поговорим.
- Да?
- Ами, нямаше как да не забележа, че изпитваш интерес към секретарката ми. Ще съм ти признателен, ако си мил с нея.
Изненадата явно се изписа върху лицето на Пиърс.
- Моля те просто като приятел - каза Гроувър, вдигайки ръка. - Прави каквото знаеш. Но аз съм много привързан към нея, това искам да ти кажа. Ясно?
- Ясно - каза Пиърс.
Същата вечер подновиха разкопките. Беше бавна, изтощителна работа под линеещата луна и трепереха от студ. Копаха под първия маркиращ камък и не намериха нищо. При втория беше особено трудно и се изискваше повече от десет дни къртовски труд. Не намериха нищо.