Пиърс поклати глава.
- Инструкциите са прецизни и недвусмислени. Барнаби смята, че са точни и трябва да се доверим на думата му. Те...
Нещо му хрумна. Нещо толкова ясно, толкова просто, че се изненада как не се беше сетил по-рано.
- Ела - каза той. - Да се връщаме в лагера.
Паркираха лендроувъра в подножието на планината, с лице към отвесната скала и перваза. Щом спряха, жегата се спусна около тях-беше два и половина, най-горещата част от деня, и въздухът направо можеше да се пипне като задушаващо дебело одеяло.
- Тук ли се катерите? - попита Лиза, вдигнала поглед към скалата. - Чак там?
Пиърс кимна, спомняйки си вечерите, през които бяха налучквали пътя в тъмното.
- Изглежда опасно — каза тя. - Защо дойдохме тук?
- Имам идея - каза той. - Виж превода на този пасаж. Инструкциите са ясни, но всички неподвижни точки зависят от една особено важна.
Той взе картата и надраска нещо.
- Ние предположихме че стартовата точка в средата на пътя от храма на Хатшепсут е тук. - Той посочи. -Но Нил се е свил, както каза Барнаби. Не знаем точно колко, въпреки че имаме приблизителна представа от руините, които се предполага, че са били пристанища и площадки по брега. Но ако изчислението ни е грешно, дори съвсем малко, местоположението на гробницата може да се промени радикално. — Той надраска вариантите върху скалата.
- Сега - каза той - да се върнем към текста, където се посочва „... към високата пукнатина, където птиците летят, защото те се доближават до [небето], както негово величество... “. Да потърсим висока пукнатина и да забравим за перваза. Имаш ли бинокъл?
С недоумение тя му подаде бинокъла. Той слезе от джипа и заоглежда скалата. Пукнатина, това им трябваше - цепка в скалата, дефект, прорез. Огледа скалата и не видя нищо. Беше трудно да види подробностите. Слънцето беше толкова ярко, че заличаваше сенките.
- Ще се вижда по-добре по-късно следобед.
- Май си права.
Той огледа пак бавно и внимателно. Нищо от дясната страна на перваза, после перваза, после лявата, продължи... чакай... спря... и се върна. Там имаше нещо. Цепнатина, истинска цепнатина на петдесетина метра на юг от перваза и привидно без достъп до нея. Как щяха да я стигнат?
Изглеждаше ужасно малка. В дъното на образуваната от нея ниша, може би стотина стъпки под върха на скалата, нямаше да има място и за един човек. Възможно ли беше гробницата наистина да е там, на такова малко работно пространство?
Имаше само един начин да разберат.
- Възможно е - каза Барнаби, потупвайки картата с молива си. - Съвсем възможно. Как ще стигнете дотам?
- Трябва да забравим цялата си работа досега. Пътеката по перваза не води доникъде. Трябва да намерим нов маршрут, който да ни отведе чак до върха. Довечера ще потърсим.
Търсиха тази нощ и следващата, и по-следващата без успех. На третата нощ Пиърс не можа да заспи. Лежеше в леглото си, загледан в плата на палатката. До него Никос спеше дълбоко. Пиърс завиждаше на способността на гръка да си почива в напрегнати ситуации, докато той беше натегнат като пружина, снопче нервно разочарование.
Пиърс стана от леглото и излезе навън, потрепервайки от хладния въздух. Едно питие щеше да го отпусне. Той се затътри през пясъка към палатката с провизиите и отметна капака.
Вътре беше Лиза и ядеше сандвич.
- Не можеш да спиш ли?
- Не. Какво има за пиене?
- Останал е малко джин.
Той си наля три пръста.
- Наздраве.
Лиза го наблюдаваше. Той усещаше погледа й върху себе си.
- Станало ли е нещо?
Тя поклати глава.
- Озадачаваш ме, това е.
- Е, и аз не те разбирам. Как така стана секретарка на лорд Гроувър?
- Скучна история.
- Тъкмо ще ме приспи.
-Ами - каза тя,-познавам лорд Гроувър от много време, още от войната. Той беше близък приятел на баща ми. Баща ми и майка ми загинаха в лондонския пожар. Така че след това той се върна и се погрижи за мен, изпрати ме в Гъртън Колидж и се погрижи да имам всичко необходимо. Беше голяма промяна, защото татко беше банков чиновник. Имах супер дебют и прекарах една година в Европа и учих в Швейцария. Разбира се, бях благодарна. Реших, че искам да му се отплатя, но той не искаше и да чуе. Накрая стигнахме до компромис и ето ме тук. Той ме води със себе си, където и да отиде. Понякога си мисля, че гледа на мен като на дъщеря. Странно.
- И аз мисля, че те възприема така.
- Ами ти? Винаги ли си бил журналист?
- Не. - Пиърс отпи от питието си. - Бях студент до Корея. След войната нямаше много смисъл да продължавам, така че година-две се оглеждах, работех в разни вестници и се мъчех да напиша книга за Корея. Така и не го направих, но имах възможност да отида в Брюксел през 1958, за да напиша статия за изложението. Получи се добре и така не се върнах в Щатите. Всъщност не харесвам Америка.