Пиърс прокара светлината странично по цепнатината, търсейки места за стъпване - стените бяха гладки.
- Ще трябва да ме спуснете - каза той.
- Може би ще е по-добре да отида аз - каза Конуей.
- Не, аз.
Никос започна да размотава въжето. Беше хубаво дакроново въже, два сантиметра дебело.
- Внимавай - каза му. - Там долу няма място за грешки.
Пиърс отново освети дъното на петдесетина метра от мястото, където стояха. Беше буквално с размерите на маса за карти, и ако се подхлъзнеше, щеше да падне чак в основата на скалата - може би още към сто и петдесет метра.
- Ще внимавам.
Той взе въжето и го завърза около кръста си, после направи примка, за да се държи. Беше нервен, дишаше бързо и плитко. Закачи фенерчето за колана си и изчака Конуей и Никос да хванат здраво въжето. После се прехвърли през ръба и започна да се спуска.
6. Цепнатината
Беше тъмно като в рог. Не можеше да използва фенерчето, защото се държеше за въжето с две ръце. Те го спускаха внимателно и той се оттласкваше от скалата с крака, но слизаше бавно и напрегнато. От време на време се люшкаше на въжето и се налагаше да се хване с ръка за скалата - беше остра и той се поряза.
- Чакайте малко - извика. Гласът му звучеше странно, приглушено. Усети как спира.
Колко се беше спуснал? Не можеше да прецени - висеше насред нищото, в съвършена чернота. Откачи фенерчето и освети дъното на десетина метра по-надолу. Скалната стена беше много близо до лицето му.
Трябваше му светлина, трябваше да вижда. Трябваше му нещо като миньорска каска. Той се поколеба, после пъхна фенерчето в устата си. Беше тежко, но можеше да го държи със зъби. Подръпна въжето и спускането продължи.
Дъното се приближаваше към него бавно, бавно...
Краката му докоснаха пясъка и той предпазливо се изправи. Извади фенерчето от устата си и каза:
- Окей. Стигнах.
Отгоре се спусна лъч светлина и Никос каза:
- Как изглежда?
Пиърс се наведе, за да огледа земята. Не свали въжето от кръста си - то щеше да го задържи, ако се подхлъзнеше. Повърхността беше покрита с пясък, но не с тънкия филм ерозирал пясък, който очакваш да намериш в такива цепнатини. Беше мек, дебел пясък като на плаж. Той го разрови с пръсти и скоро стигна до долен пласт, който беше по-твърд, но все още не беше скала. Счупи си нокътя, докато ровеше.
- Лопата - провикна се.
След няколко минути видя как лопатата се спуска на друго въже. Гледката беше странна, той седеше на дъното между две полегати каменни стени, осветен от собственото си фенерче и светлината отгоре. Лопатата се спусна, въртейки се бавно на въжето и пръсна по стените отразена светлина. Той не поглеждаше извън цепнатината към пропастта надолу. Мястото едва стигаше да се стои. Копаенето щеше да е трудно.
Той сложи крак на лопатата и натисна леко, за да не загуби равновесие. Загреба пясък и го метна в пропастта. Загреба пак, после пак. Стана по-уверен и заработи по-бързо. По-коравият слой беше дебел, той изкопа трийсетина сантиметра, без изгледи да свърши. Мина час. Той изкопа дупка, дълбока около метър, и откри, че не може повече. Мускулите го боляха от неудобната поза - с гръб опрян в скалата, без да може да се наведе.
- Става късно - провикна се Никос.
- Добре. Издърпайте ме.
Усети как въжето се стегна около кръста му и после краката му се вдигнаха от земята и отново увисна във въздуха.
На следващата вечер беше по-добре. Бяха измайсторили миньорски каски от тропически шлемове и тел, фенерчетата бяха закрепени здраво и се работеше по-лесно.
Копаеха на смени, всеки работеше по половин час. Дупката се разшири и стана по-дълбока. В два през нощта бяха слезли на почти два метра. Вече беше много трудно. Пространството стана още по-малко, а и пясъкът трябваше да се изхвърля от дупката.
Докато копаеше, Пиърс си спомни думите на Барнаби, когато съобщиха за намереното през първата нощ.
- Обещаващо е, според мен. Може да копаете насъбралата се от векове ерозирала скала, но си мисля... няма причина в такава ниша да се събира пясък, още по-малко да е така утъпкан. Климатът е твърде сух. Може да сте се натъкнали на нещо.
Той копаеше.
Опитваше се да работи ритмично. Помагаше му да забрави болката в мускулите. Тананикаше си „Дикси“, докато Конуей не се наведе отгоре и не извика:
- Стига бе! - и се разсмя.
Той смени на „Танцуващата Матилда“.
Светлината му започна да отслабва. Той чукна силничко фенерчето и тя грейна по-ярко. Продължи да копае, чувайки единствено тихия съсък, когато лопатата се забиваше в пясъка.