- Да - каза Искандер. - Новини.
Не каза нищо повече.
- Какви новини?
- Снимките са хубави. Кайро казва да.
- Добре, добре - каза Барнаби. - Нещо друго?
- Да? Преводите са хубави. - Той пъхна ръце в джобовете и тръгна с Барнаби.
- Това е добре. Как сте вие, откакто се видяхме за последно?
- Хубав. - Той се усмихна. - А хората тук?
- Не се оплакваме. Преди няколко дни пипнахме дизентерия, но се изчисти. Но сме изморени. Мисля, че може да си вземем няколко дни почивка и да отидем в Луксор, за да си починем и да поспим известно време в хотел.
- Но лордът Гроувър идва.
- Така ли? Не съм получил съобщение.
- Кайро казва да.
- Е, тогава ще го изчакаме. Нека ви покажа къде работим в момента. В гробницата на жреца Пуимре и открихме някои доста интересни неща.
- А тоя колко дълго ще остане чук? - изръмжа Никос.
- Колкото си поиска - отвърна Пиърс. - Нищо не можем да направим по въпроса.
- Ако продължи да души наоколо, ще му строша носа.
- Защо носа?
- Като услуга. В тази страна човек без обоняние е благословен. — Той се разсмя, но напрежението зад заканата си остана.
Пиърс завари Лиза в палатката й, четеше. Седна до леглото й и попита:
- Какво има?
- Нищо.
- Не изглеждаш доволна.
- А трябва ли да съм?
- Мисля, че да. На прага сме на удивително откритие.
Тя поклати глава.
- Ти си на прага да започнеш живот, в който непрекъснато ще трябва да се оглеждаш и ослушваш, уплашен и тревожен.
- Не и аз - каза Пиърс през смях.
- Според теб колко ще остане Хамид?-Каза го почти с надежда. Това го подразни.
- Не много. Казва, че Гроувър идвал насам.
- Не съм изненадана - каза тя, оставяйки книгата. - Любопитството му скоро ще го доведе. - Тя го погледна втренчено за няколко секунди, после попита: - Наистина ли искаш да го направите? Да ограбите гробницата?
- Да.
- Сигурен ли си?
- Да.
Тя взе книгата и се зачете, сякаш му казваше да си върви.
- Слушай - каза той, - работата е опечена. Няма никаква вероятност да ни хванат или да...
- Робърт, моля те.
- Добре - каза той и стана. - Добре.
Излезе от палатката и усети как слънцето жари лицето му. Сложи си слънчевите очила и огледа лагера -лендроувъра под навеса, палатката с провизиите, другите палатки в подножието на червеникавите скали. От дясно Барнаби и Хамид се връщаха от гробниците сред хълмовете. Барнаби говореше оживено, размахваше ръце, а Искандер кимаше.
Пиърс се обърна и тръгна. Излезе от лагера и след четвърт миля се натъкна на групичка местни къщички. Беше нечовешки горещо и той се движеше бавно, очертанията на кирпичените постройки се мержелееха пред очите му. Не видя жива душа - може би бяха изоставени. Той се изкатери на някаква височина, откъдето да огледа къщите, които бяха построени като груб квадрат, всяка с малко дворче или оградено място от задната страна. Там държаха животните - кокошки, магарета, по някое и друго дръгливо куче. Камилите стояха отвън. Бяха твърде големи за дворчетата.
До една от къщите имаше малко камилче, седнало на пясъка до майка си. Бебето имитираше майката, издигайки бавно и достойно глава, за да погледне Пиърс, после се извърна. Малко след това бебето се изправи на тънките си, несигурни крачета и се заклатушка към купчината суха слама, после пак седна.
Там, където Пиърс стоеше и гледаше селцето, беше много тихо. Малко момче излезе в едно от дворчетата, после се прибра в къщата, избутвайки мръсния раиран парцал, който служеше за врата. Веднъж излая куче и кокошките се разкудкудякаха в отговор. Иначе беше тихо.
На отсрещния хълм Пиърс видя да се приближава силует. Минаха няколко минути, преди да успее да различи фигурата на облечена в черно жена, понесла делва за вода на главата си. Вървеше гладко, естествените вълнообразни движения на тялото й бяха преувеличени и изкривени от жегата. Той наблюдаваше как тя влезе в селото, усещайки тишината около себе си, странния покой. Тя приличаше на черен призрак, който се носи напред и идва отникъде, без минало и без връзка с реалността.
Жената влезе в една къща, като остави делвата пред вратата. Пиърс дълго я чака да се покаже пак и да я вземе, но тя повече не излезе.
- По дяволите, Робърт! Радвам се да те видя! — Лорд Гроувър протегна месестата си ръка. - Разбрах, че сте постигнали невероятен напредък!
- Надявам се.
- Да, да. Макар че не разбирам как издържахте. Тези мухи - Господи, ужасни са. Не те оставят на мира. Само жуженето им може да те подлуди. - Лорд Гроувър нетърпеливо ги гонеше от лицето си.