- Ако това наистина е гробницата - каза Гроувър, - как според вас онези хорица изобщо са я построили?
- Сигурно по същия начин, по който ние я откриваме - каза Пиърс.
- Но долу има място само за един човек. В превода се говори за петдесет роби.
- И аз се питах - каза Пиърс. - Но след като гробницата е била започната, сигурно са били нужни повече хора, които да прокопават скалата и да издълбават големите камери.
- Аха.
Барнаби се показа зад ръба. Няколко минути не каза нищо, после запали цигара с треперещи пръсти.
- Е? - попита Гроувър.
- Това е. Трябва да е това. Сигурно е това. Разкопах около стъпалата и установих, че в скалата има проход, дело на човешка ръка. Едва ли е много широк - достатъчен за един човек, който да върви приведен. Но това не е необичайно за външните входове на някои гробници. Навътре ще се разшири.
Той се намръщи.
- Има само един проблем според мен и това е да копаем в толкова тясно пространство. Може би можем да спуснем двама души и да направим верига за изхвърляне на кошниците с пръст.
- Звучи добре - каза Пиърс, - но ще ни трябват всички мъже, с които разполагаме. — Той се обърна към Гроувър. - Колко ще останеш?
- Е, милата ми Силвия май не е от пустинните цветя. Не повече от пет или шест дни.
В тъмнината мъжете се спогледаха.
- Ако останеш в лагера, през това време тук ще разполагаме с четирима мъже. По-добре да действаме.
Пиърс и Никос се спуснаха и започнаха да работят в тандем - Никос копаеше и пълнеше кошницата с пръст, а Пиърс я изнасяше и я изсипваше навън. Беше бавна и тегава работа, но след час бяха разчистили седмото стъпало. Очертанията на спускащия се надолу в скалата тунел вече се виждаха по-добре, те се смениха и стигнаха нивото на осмото стъпало. После излязоха, а Барнаби слезе с Гроувър, който настояваше да отиде и не искаше и дума да става за друго. Смя се доволно по време на цялото спускане, но скоро се разкашля от прашния въздух в дупката.
Барнаби, като професионален археолог, работеше по-бавно, отделяйки повече внимание на подробностите, с които Пиърс и другите не си губеха времето. Изглежда инстинктивно знаеше къде да копае, разкриваше контури, определяше граници и изкарваше на бял свят прохода от пясъка. Лорд Гроувър, чиято едра фигура значително ограничаваше подвижността му в изкопа, често се изкатерваше до ръба и гледаше надолу в пропастта, клатейки глава и повтаряйки:
- Прекрасно. - Беше щастлив като детенце в пясъчник.
Барнаби разчисти деветото стъпало и началото на десетото. Когато излязоха, лорд Гроувър каза, че е по-добре да се връща при Силвия. Върнаха се при лендроувъра, бяха доволни и усмихнати, очаровани от успеха и тайната си.
На следващия ден работата в лагера спря. Четиримата мъже спаха до следобеда. Конуей и Лиза се качиха в гробниците на благородниците, просто за пред хората, но всъщност не свършиха нищо. На вечеря разговорите бяха спокойни, засягаха леки теми заради Силвия, която се появи в шалварести панталони и сладострастно прилепнала по тялото плетена блуза. Май беше в лошо настроение и се цупеше, като от време на време се оплакваше от мартинито си.
В десет се бяха върнали в цепнатината. Работеха на смени от по четиресет минути, като си разменяха работата на двайсет минути, завършиха десетото, единайсетото и дванайсетото стъпало. Коридорът вече влизаше два метра навътре в твърдата скала. Човекът, който копаеше, трябваше да използва малка ръчна лопатка и да работи на колене в неудобна поза.
Спряха за тази нощ на тринайсетото стъпало.
На сутринта Гроувър влезе в палатката на Пиърс.
- Как мина снощи?
С кръвясали очи и болящо тяло Пиърс отвърна:
- Стигнахме до стъпало тринайсет.
Гроувър изглеждаше недоволен.
- Какво има? Мислех, че напредваме добре.
- Говорих с Барнаби. Той казва, че е невъзможно да се предвиди колко стъпала има - може да са дори трийсет.
- Е и?
- Силвия.
Пиърс изстена и се обърна на другата страна.
- Много е нещастна тук.
Пиърс въздъхна.
- Много е кисела.
- Колко можеш да я задържиш?
- Довечера е последната ни нощ. Обещах й.
Пиърс изглеждаше възмутен.
- Добре - каза. - Значи довечера е последната ни нощ. А сега ме остави да поспя.
- Извинявай - каза Гроувър.
- Няма защо. - Той се обърна и сложи възглавницата върху главата си.
Тръгнаха рано вечерта, опасно рано. Когато лендроувърът изръмжа на излизане от лагера, Силвия видя светлините, които просветна мъждиво през плата на палатката.
- Защо колата отива някъде всяка вечер?
- За провизии - отвърна Гроувър.