- Искам да видя тях.
Пиърс започна да мисли усилено как да съобщи версията си на останалите, преди те да скалъпят нещо свое. Можеше да заведе Хамид горе и да каже: „Тъкмо разказвах на господин Искандер за дизентерията ви.“ Щеше да свърши работа.
- Но — продължи Хамид - не мога. Връщам се в Луксор. Моля, моите почитания.
- Разбира се.
- И на госпожицата Барет?
- С удоволствие.
- Прекрасна — каза Хамид.
- Много прекрасна.
- Много.
- Благодаря — каза Пиърс.
- Тя е хубава - каза Хамид.
- Да.
- Да, така мисля. - Той въздъхна. - Е, сега аз тръгва. Ако имате нужда, моля.
- Разбира се.
Хамид Искандер си тръгна. Пиърс се намръщи, докато гледаше как лендроувърът на Службата по старините подскача по пясъка. Не мислеше, че Хамид е глупак, въпреки че се държеше като такъв. Мъдрецът може да се прави на глупак, когато му изнася. Но защо да му изнася?
Същата вечер те направиха нещо, за което би трябвало да се сетят по-рано: спуснаха в цепнатината въжена стълба, за да могат да слязат и тримата едновременно. Никос подуши въздуха, когато влезе в преддверието, и изрита една от свещите. Отскочи, когато тя се разпадна на купчинка прах.
- Вратата е тук - каза Барнаби, повеждайки ги към мястото, което бяха разчистили. - Забележете, че не са използвали хоросан - трябва просто да я повдигнем.
- Според теб какво има долу? - попита Пиърс.
Барнаби сви рамене.
- Друг коридор, друга стая, а може би и самата гробница. Но не ми се вярва - ще трябва да влезем много по-дълбоко в скалата, за да се срещнем със самия Мекетенре.
Той пъхна лоста в процепа и започна да натиска.
- Дай на мен - каза Никос и Барнаби се дръпна. Гръкът се напъна и след миг тежкият камък започна да се повдига. Когато се вдигна до половината, Пиърс подпъхна отдолу въже и започна да дърпа, докато Никос натискаше.
Камъкът глухо се сгромоляса сред облак прах. Те се разкашляха, светлината от фенерчетата прорязваше въздуха на тесни ивици. После пристъпиха към дупката и погледнаха вътре.
Тясно помещение, пълно с тела. Труповете лежаха в странни смъртни пози, със затворени очи и потъмняла, изопната кожа. Всички бяха мъже, кльощави и голи, с изключение на изгнилите набедрени превръзки.
Миризмата беше кисела, застояла и отвратителна.
- Робите - каза Барнаби.
3. Коридорът
Пиърс се дръпна ужасен. Някак си сега усети реалността - стаята, гробницата, която се намираше от другата страна, коридорът в скалата. Всичко това бе направено от хора, с труда на роби, които бяха получили смърт вместо възнаграждение. Той отново погледна измъчените тела, ребрата им се брояха под грубата кожа. Сигурно бяха се радвали да умрат.
- Какво ще правим сега? - попита Никос. Мръщеше се от погнуса.
Барнаби отиде до стената и се облегна.
- Трябва да слезем. Може би те пазят входа за самата гробница. Освен това може да са били погребани с плана. Не забравяйте, че архитектът също е бил убит.
В стаята настъпи продължително мълчание. Пиърс запали цигара и започна да крачи нагоре-надолу, усещаше как краката му се движат и мускулите му работят. Сякаш уверяваше сам себе си, че е жив.
- Аз ще сляза - каза Никос.
- Не си длъжен - каза Барнаби.
Никос се изплю.
- Да не мислиш, че ми пука от няколко трупа? Дай фенерчето.
Пиърс му го подаде и гръкът скочи през отвора в стаята под тях.
Потръпна от вонята. В малкото помещение тя беше по-силна, отколкото горе. Освети телата, гледаше лицата, затворените им очи и зиналите уста. Зъбите се белееха. Приближи се до едно.
- Как са умрели?
Барнаби се надвеси през дупката.
- Сигурно са били удушени. Виждат се белезите около гърлата.
Никос видя гънките линии. Около вратовете на няколко от телата още имаше увити въжета. Той посегна да докосне едно.
- Внимавай!
Твърде късно. Тялото се разпадна пред очите им, кожата се обели, вътрешностите се превърнаха в прах, костите се нарониха върху пода.
- Не пипай нищо - каза Барнаби. - Не са били мумифицирани и на този сух въздух не са добре запазени.
- Забелязах. - Никос се разкашля сред облака човешки прах.
Пиърс беше смаян. Истина беше - човек се превръща в прах и пепел. Побиха го тръпки.
- Търси някой по-добре облечен от останалите -каза Барнаби. - Той ще е архитектът.
Никое тръгна между купчините тела, като внимаваше къде стъпва. Накрая намери мъж с аристократични черти, подпрян на стената, с тъмна коса, дълъг нос и тясно лице. Беше облечен елегантно в свободна бяла туника до коленете, закопчана със златен колан. В смъртта си мъжът беше с тъжно изражение, сякаш разочарован.